Глен Купър - Библиотекарите

Нанси не се отнасяше студено към Уил; попита го със загриженост как е и дали сърцето му е наред. Въпреки това продължаваше да гледа свирепо Ани и веднъж прошепна на Уил, че била много красива.

Уил отвърна, че не е забелязал.

Тя обаче не млъкваше.

- Защо според теб от МИ-5 са избрали точно нея? Не мислиш ли, че знаят с кого си имат работа?

- Господи, Нанси - прошепна той. - Дойдох тук да търся Филип, а не да кръшкам.

- Кейша също си я бива - шепнешком отвърна тя. - И ти хвърля особени погледи.

Уил изгуби търпение.

- Не мислиш ли, че имаме по-сериозни проблеми за решаване?

Кейша и Хейвън дойдоха с храна и напитки. Този път жените не бяха сами. Дъглас изглеждаше мрачен, явно задачата да наглежда майка си и сестра си не му допадаше.

Грег отново настоя на висок глас, че трябва да отиде до тоалетната. Дъглас изръмжа и го поведе, насочил пушката си към него.

Кейша се възползва от момента и спря до леглото на Уил.

- Даниъл разговаря по телефона с някакъв от военните. Казали му, че трябва да се предадем и да им предоставим Библиотеката. Откажем ли, щели да атакуват и ако ни убият или ранят, сами ще си бъдем виновни.

Нанси заговори, преди Уил да успее да отвори уста:

- Трябва да се свържа с ФБР. Те дори не знаят, че съм тук. Съединените щати трябва да се намесят. Трябва да има начин ситуацията да се разреши без кръвопролития. Госпожо Лайтбърн, имате ли други мобилни телефони?

- Кийлън изпотроши всички ваши. Имаме само един стационарен телефон горе.

Уил поклати уморено глава.

- Съжалявам, Нанси, но това няма да стане. Няма значение дали сме американци или англичани, нито дали двете страни си сътрудничат. Те искат едно и също - да сложат ръка на Библиотеката и да ни накарат да млъкнем по един или друг начин.

- Ами китайците? - попита Нанси.

- Кой знае - отвърна Уил. - Може да получат достъп до Библиотеката като част от някоя по-голяма сделка. Всички обаче искат обществеността да бъде държана на тъмно, така че правителствата и военните да си играят на Бог с датите. Видя как реагираха, когато разгласихме за Зона петдесет и едно. За бога, та те сигурно дори няма да съобщят на света, че Хоризонтът не съществува.

- В такъв случай какъв е планът ти? - попита Нанси.

Уил я погледна, после погледна към Кейша.

- Предлагам да се обединим с Лайтбърн. Да се бием заедно срещу кучите синове. Единственото нещо, което е в състояние да ги принуди да спрат, е ефективната съпротива. Само така можем да ги накараме да преговарят. Трябва да им дадем да разберат, че ще получат Библиотеката само ако светът научи за нея, ако Лайтбърн получат имунитет и ако Кейша има правото да реши какво ще стане с писарите.

Докато казваше всичко това, Кейша кимаше в знак на съгласие.

- За бога, Кейша - замоли я Уил. - Можеш ли да убедиш Даниъл и Кийлън да ви помогнем да защитите фермата си?

Тя отговори, че ще опита, и изтича обратно горе, като остави Хейвън при тях и каза на Дъглас, че след малко се връща.

Хейвън стоеше сковано, явно се чувстваше неудобно с новодошлите.

Филип леко ѝ помаха със свободната си ръка и каза:

- Мамо, това е приятелката ми Хейвън.

Строгото изражение на Нанси се стопи в усмивка.

- Здрасти, Хейвън - поздрави тя. - Сигурно цялата тази каша доста те разстройва.

- Добре съм - тихо отвърна Хейвън. - Безпокоя се обаче за малките момичета, братовчедките ми. Стрелбата ги разплака.

- О, Господи - рече Нанси. - Трябва да сложим край на тези глупости, нали?

Хейвън кимна.

- Разбрах, че ти си помолила Филип да дойде в Англия.

- Да. И той го направи. Съжалявам, че го забърках във всичко това.

- Аз пък не съжалявам - намеси се Филип. - Вярно, стана голяма бъркотия, но се радвам, че се запознах с теб

Дъглас върна Грег и отново го закопча. Нанси попита младежа дали също може да посети тоалетната и Уил не пропусна да включи и себе си в списъка на чакащите. Дъглас ги предупреди да не правят глупости, разкопча ги и ги изведе навън. Когато те излязоха, Хейвън се възползва от възможността да седне до Филип.

В преддверието Уил прегърна Нанси през рамо и леко я стисна.

- Иска ми се да не беше тук, но се радвам, че те виждам - каза той. - Смислено ли се изразих?

- Донякъде - отвърна тя и също го стисна. - Като за Уил Пайпър.

- Помниш ли обещанието, което ти дадох в болницата?

- Кое? За чийзбургерите или за жените?

Той се разсмя.

- За жените. Бях добър. Исках да го знаеш.

- Ще избера да ти повярвам.

Точно тогава вратата на стаята на писарите се отвори и един от тях излезе, за да отиде до тоалетната.