Андерш Моте - Играта

Засмян, той се разтърси из рафтовете, прокарвайки пръст по гърбовете на книгите и скоро намери каквото търсеше. „Алиса в Страната на чудесата“, малката библия за препратки на всички киномани. Извади книгата, запрелиства настървено и когато откри находката си, за свое учудване бе толкова възбуден, че за малко да изтърве малката, бяла пластмасова карта на земята. „Етаж 5, 18:55“ бе написано на нея с туш, останалата част беше празна.

HP сви вежди. Познаваше универсалния магазин като петте си пръста, ненадминато място, ако дебнеш неориентирани туристи или ако просто искаш да убиеш няколко часа, като зяпаш хората. Сто процента беше сигурен, че имаше само четири етажа. След бърза сверка с часовника осъзна, че има само три минути да разреши мистерията.

Стълбището беше право срещу асансьорите и докато отиваше натам, отново се обърна, за да не го види the eye in the sky, просто за всеки случай. Мрамор и месинг, стилно почти като от картичка. Скок-подскок, скок-подскок. „Хитрото козле Брюсе припка по моста на трола…“ 39 39 „Трите козлета Брюсе“ е норвежка народна приказка, по която има и детска песничка. В приказката козлетата са малко, средно и голямо, хитрото козле е измислица на HP. — Б.пр. ухили се той.

Мда, прав беше, разбира се. Четвъртият етаж беше последният, поне за простосмъртните.

Табелата беше категорична по този въпрос. Но зад една заключена златиста врата стълбището продължаваше още един етаж нагоре.

Той завъртя пластмасовата карта в ръцете си, бутна я пред четеца за карти до вратата и чу как той избибитка. Но вратата остана заключена. И тогава видя малката бележка.

„Карта + код“ пишеше на нея и настроението му потъна като камък.

И какъв беше тоя скапан код?

След няколко секунди размисъл пробва да въведе 1855, използвайки клавиатурата на четеца, но той възрази с двойно пиукане. HP хвърли няколко тревожни погледа наоколо, но всичко беше спокойно. Етажът изглеждаше съвсем пуст.

И сега какво?

Откачи мобилния от колана, но екранът беше черен. Значи без помощ от телефона.

Или всъщност… Във всеки случай си струваше да пробва.

Той отново допря картата до четеца, след това набра цифрите 128 и след няколко секунди колебание добави и една нула.

Приятелско еднократно бипкане и той чу, че бравата се отключи.

С туптящо сърце отвори вратата и продължи нагоре към петия етаж. Там го посрещнаха метална врата и още един четец.

Поглед през рамо, пиукане от четеца и после вътре. Сетивата, напрегнати до край, вкус на адреналин в устата. Липсваше само малко драматична музика, за да е всичко перфектно!

Тук горе имаше тесен коридор с полегат покрив, трептящи флуоресцентни лампи и редица метални врати от едната страна. Далеч не толкова стилно, колкото долните етажи. Но какво трябваше да се случи сега?

В същия миг, в който завърши въпроса си, телефонът отново замига — все едно беше прочел мислите му. На ръба на зловещото!

Той откачи телефона от колана и беше на път да прочете съобщението, когато гласът го стресна и той изпусна апарата право на бетонния под.

Скъпи клиенти. Магазинът затваря след пет минути. Благодарим Ви, че ни посетихте. Заповядайте отново утре в десет. Първият етаж ще остане отворен до осем часа.

Мамка му, как се изплаши! Явно бе застанал точно под един от високоговорителите. Още малко и щеше да му се наложи да си смени гащите.

Мърморейки, той вдигна телефона и отвори съобщението.

Белият заек се намеси за трети път и той се оказа в хладна, бетонна стая, пълна с бръмчащи кутии, кабелни скари и лостове. Миришеше на електричество и топъл метал.

В стаята имаше цял куп кутии, но за късмет само една от тях беше черна.

Стара вещ от бакелит, която изпъкваше значително сред останалите анонимни, метални кутии. Отпред имаше две ламинирани копчета, едното синьо, другото червено.

Той натисна READY.

Той натисна ДА.