Андерш Моте - Играта

Хаселквист зареди буса догоре и HP се възползва и направи същото със скутера. Сега какво?

Нищо, както се оказа. Пичът си купи вестник и седна да чака на паркинга.

За момент HP се изкуши от мисълта да се прокрадне и да сгащи мизерника. Да си поиграят на въпроси и отговори, по същия начин както бе планирал да направи горе в апартамента му. Но сега не ставаше. Имаше твърде много хора и бе прекалено осветено. Освен това петдесет и осми седеше в патрулка. Ако някой видеше сбиването им, тук щеше да гъмжи от куки само две минути по-късно, а това не беше особено желателно…

Така че оставаше просто да чака.

Тя вече беше пробвала да се обади на Мике няколко пъти, а освен това му бе писала да ѝ звънне, но без да получи отговор. Това се случваше за пръв път. Мике беше от хората, които винаги носят телефона със себе си, имаше почти натрапчива нужда да бъде достъпен. Така че защо изведнъж не ѝ отговаряше?

Разбира се, можеше да има безброй причини. Лоша връзка, паднала батерия или може би беше на кино…

Така че защо не забравеше за това?

Окей, трудно ѝ беше да го признае, но въпреки че вече беше отхвърлила всичко, не ѝ беше лесно да се отърси от мисълта, че Мике може да е замесен в Играта.

Може би се дължеше на бележките? Посланието им беше кристално ясно — такава като нея не заслужаваше да бъде щастлива. И може би имаха право?

Историята на Хенке не съдържаше никакви преки доказателства, но можеше да провери поне едно нещо. Тя набра номера в Нормалм и този път имаше късмет. Телефона вдигна Муле.

— 1710, качваш — измърмори той, след като тя му съобщи за какво се обажда.

Той се разрови из някакви листа, после се чу шумолене в слушалката и тя го чу да вика на някого в коридора.

— Виндал, 1710 знаеш ли къде е?

Тя не долови отговора, после пак се чу шумолене и Муле бе обратно на слушалката.

— В сервиза, казват момчетата тук, ключовете очевидно ги няма в шкафа.

Мега зле. Кибичеха там от почти два часа. Часът отдавна мина дванайсет и той започваше да се уморява от тази игра.

Вълнението, което бе изпитал по-рано, се беше изпарило и сега той зъзнеше, след като бе стоял неподвижен толкова дълго на влажния нощен въздух.

Въпросът беше какво да прави.

Можете да заебе всичко и да потегли обратно, да изчака до сутринта и да пробва с нов housecall при Хаселквист. Алтернативата беше да продължи да виси тук, докато задникът му се срасне със седалката.

Даваше му още половин час, след което щеше да състави нова стратегия.

Боинг 757 се приземи пет минути преди уреченото време и веднага се отправи към частната зона на летището. Няколко минути по-късно самолетът стоеше неподвижен, а черните автомобили се движеха към него, за да качат видните му пасажери.

Ребека и по-голямата част от ескорта чакаха пред Терминал 1.

Те видяха самолета да каца, а един от колегите ѝ ги информираше по радиото докъде са стигнали с прибирането на пътниците. Но въпреки напрежението около нея, тя все още не можеше да се отърве от едно неприятно усещане. Трябваше да се свърже с Мике, да разбере какво всъщност става.

— Алфа едно-нула-две, всичко е натоварено и готово, в движение сме.

— Разбрано, Алфа едно — потвърди операторът от централата.

— Тогава тръгваме — обобщи Викстрьом и подкара колата, следвайки патрулката, която щеше да се движи първа.

Оставаха пет минути до неговия deadline. Той тъкмо бе започнал да раздвижва краката си и да се приготвя да тръгва, когато лампите в полицейската кола изведнъж светнаха. Секунди по-късно тя вече се движеше и HP побърза да запали скутера.

Минаха по „Шюмлингеленкен“ към Шиста и за миг HP си помисли, че на петдесет и осми са му наредили да се прибере в кораба-майка на „Торшхамнсгатан“. Но той подмина разклонението и продължи към E4.

— Мамка му — измърмори HP в каската, когато осъзна накъде са се отправили.

Ако бусът излезеше на магистралата, можеше само да му каже благодаря и довиждане. Цялата вечер отиваше по дяволите.

Вече бяха в Мерща. Никъде не се мяркаше и една кола, така че просто даваха газ напред. Определената скорост беше сто и трийсет и патрулката пред тях изпълняваше инструкциите безпрекословно.

Викстрьом отпусна малко газта и остави полицейската кола да се отдалечи на около сто метра. Това им даваше достатъчно пространство за маневриране, а и улесняваше задачата на Ребека да наблюдава обстановката сега, когато светлините на патрулката не я заслепяваха постоянно.