Андерш Моте - Тръпката

Всичко всъщност напомняше доста на фитнеса, в който и двамата тренираха. Сигурно не беше съвпадение, че бе избрал тъкмо това място.

Беше и красив, хвана се тя да си мисли. Беше забелязала тялото му още първия път, когато го видя. Трениран по онзи строен жилав начин за разлика от напомпаните стокилограмови бройлери като Даг или Луде, които едва можеха да се движат от всички грамадни мускули.

На практика той беше висок колкото нея и сигурно не повече от десет килограма по-тежък. Вярно, беше и с горе-долу толкова години по-стар от нея, но това нямаше голямо значение.

Изразените му скули се подсилваха от супертънките очила, а го имаше и онзи поглед, който почти я накара да остане без дъх първия път, когато го забеляза.

Беше го виждала и преди, много пъти… Или всъщност не, бълнуваше от виното. Добре, окей, този мъж може би съвсем малко напомняше на Даг.

Начинът, по който само за няколко секунди успя да я накара да се чувства сигурна и обгрижвана, безспорно беше познат. Но Йон беше съвсем различен човек, съществено по-интелигентен и изтънчен.

Не излъчваше нищо от неувереността, която понякога се процеждаше през Даг и която сигурно беше в основата на причината той да… ами…

Оф, това беше нелепо, за бога, трябваше да престане с пиянската психология. Йон беше джентълмен и единственото му прегрешение до момента беше, че от време на време бе принуден да я оставя, за да отговаря на малкия си лъскав мобилен телефон.

Но тя, естествено, можеше да бъде снизходителна към малкото провинение, особено след като той използваше всеки случай, за да помоли за извинение и да напълни чашата ѝ.

Тя стана от окачената за стената тоалетна чиния, вдигна бикините и панталоните си, преди да пусне водата, и се възползва от възможността да нагласи няколко кичура коса пред огледалото. Бузите ѝ бяха румени, очите блестяха от алкохола и тя не можа да не се усмихне на собственото си отражение. Не се беше чувствала толкова развълнувана от страшно дълго време.

Между тях имаше привличане, това беше ясно. Въпросът беше какво щеше да се случи сега.

Три малки хапчета. Жълти на цвят с щастливо малко смайли, щамповано по средата. Той не знаеше кой и откъде ги беше изнамерил, но Рилке изведнъж налапа две. После го придърпа към себе си, отвори устни и щом езиците им се срещнаха, тя прехвърли едната от таблетките в устата му.

На практика беше съвсем ненужно, той взимаше ЛСД от край време и не му трябваше инструктор. Но се налагаше да се придържа към прикритието си и да продължава да играе ролята на праведен мюсюлманин, който не пие и не се дрогира — или поне не без женски увещания. Само че в този момент вече можеше да му се размине почти всичко. Настроението в бара беше забележително, адски забележително всъщност.

Вече всички знаеха какво се беше случило в Ситито и може би погребението в комбинация с внезапното прозрение за крехкостта на живота бе накарало хората да решат да се разприказват, като че беше последният им ден на земята. А и диджеят не помагаше особено, като постоянно въртеше End of the worlds as we know it на REM.

Той мразеше квази интелектуални природозащитнически мъпети като REM и техните сладникави послания за мир. So fucking what, ако някой идиот се беше пръснал на парченца на „Дротнинггатан“!?

Какво, по дяволите, го засягаше това?

Той усети изтръпване, когато ударът от наркотика се разпростря из тялото му. Затвори очи, за да се наслади на секундата, в която клепачите му се превърнаха в цветни каскади.

Изведнъж осъзна, че имаше грешно отношение. Страшно грешно при това! Той беше lover, не hater. Сега, като се замислеше, той всъщност обичаше почти целия сват. Природозащитници, атентатори самоубийци, REM, да, дори и шибаната тлъстига Бийнс.

Ако противно на очакваното пичът все още беше на работа в понеделник, щеше да купи семейна пица на гушкавия малък татко Барба, за да се реваншира.

Той се наведе над барплота.

— Една шестица столи 89 89 Шестица, т.е. шест сантилитра (60 ml) водка „Столичная“ (на запад наричана често столи). — Б.пр. , благодаря, или не… Better make it an eight!

Когато се завъртя обратно, Рилке тъкмо правеше номера с хапчетата със Софи. За няколко секунди той просто стоеше и се хилеше, докато двете жени си пускаха езици.

Целувката почти се подразбираше. Вълнението, което бе изпитала още когато устните му докоснаха бузата ѝ на влизане, беше продължило да се покачва през цялата вечеря. Тя едва си спомняше за какво бяха говорили.