Андерш Моте - Тръпката

На погребението на майка му беше значително по-спокойно.

Само той, Бека, Даг и леля Брит.

Бека и Даге бяха седели плътно един до друг с неговата тежка лапа през раменете ѝ. Но ръката му не беше там за утеха, това можеше да го види всеки идиот. По-скоро изглеждаше, като че ли Даг държи Бека — здраво, все едно го беше страх, че тя ще се опита да избяга, ако отпуснеше хватката. Сякаш тя би посмяла. Слънчевите очила гарантирано не служеха, за да скрият сълзите или да я пазят от бледото пролетно слънце.

Всъщност точно тогава беше решил. В същия миг, в който шибаният психопат му се ухили по типичния си, надменен начин над главата на сестра му, той бе осъзнал какво трябваше да направи. Майка им беше последният спасителен пояс за Ребека, единственото, което пречеше на Даге да поеме пълен контрол.

Освен него…

— Ела, наш ред е.

Рилке го дръпна внимателно за ръката и те си запроправяха път към Филип и Моника.

Продължаваше да не разбира съвсем що за връзка имаха той и Рилке. През последните нощи той спеше при нея. Веселяха се надявана пред телевизора, закусваха заедно.

Това значеше ли, че сега са приятелка/приятел?

Журито още не беше взело решение по тази точка. Но той се надяваше на „да“…

След инцидента в Пералното се беше скатавал, вършеше си работата до последната запетая и правеше всичко възможно да избегне и най-малкото подозрение. Изглежда бе подействало.

— Моите съболезнования — смънка той на сестрата на Анна Аргос.

Тя задържа ръката му няколко секунди и го изгледа продължително.

— Ти трябва да си Магнус?

— Ммм — кимна той.

— Познаваше ли сестра ми?

— Нее… ъъх, аз работя във фирмата само от месец — измънка той и се опита да избегне контакта с очи. Обикновено нямаше проблеми да лъже, но по някаква причина се чувстваше, сякаш лелката виждаше право през него. Зачуди се как ли би реагирала, ако ѝ разкажеше истината?

Познаване и познаване, това зависи от гледната точка. Малката ти сестра ме изчука безпощадно в хотелски апартамент в Дубай и веднага след това бях заподозрян в убийството ѝ. Така че може да се каже, че бяхме поне познати…

Моника внезапно пусна ръката му, като че пареше. Хвърли му странен поглед за последно и той направи няколко бързи крачки, за да настигне Рилке.

— Магнус.

Филип му подаде ръка.

— Много мило, че дойде, и благодаря за красивия венец.

HP кимна в отговор, докато се опитваше да си възвърне погребалното изражение, което Моника почти го бе накарала да изгуби.

— My… our pleasure! — поправи се той и погледна набързо Рилке с периферното си зрение.

Филип все още не беше пуснал ръката му, а освен това вдигна залозите, стискайки здраво HP за лакътя.

— Да, забелязах, че вие явно се чувствате добре заедно… — усмихна се той. — Приятелството е важно, почти толкова важно, колкото лоялността. Нали, Магнус?

В действителност тя не разбираше защо беше приела. Вечеря с непознат, като че си нямаше достатъчно грижи и без това? Но в Йон имаше нещо примамливо, нещо, което я накара поне за кратко да забрави за проблемите си.

Разбира се, трябваше да отмени цялата работа. Това щеше да е разумният начин да се справи със ситуацията. Но ѝ беше омръзнало да бъде разумна.

Беше ѝ омръзнало постоянно да бъде Регина Ретроди…

— Манге, Манге Сандстрьом? Това ти ли си?

Високият, загорял мъж изскочи от нищото, докато всички все още обикаляха наоколо с аперитивите си и се социализираха.

Ресторантът се намираше почти до Страндвеген и според Рилке Филип живееше най-горе в същата къща. Не можеше да определи дали леко възхитеният тон, който тя използваше, когато говореше за шефа им, или фактът, че ненадейно го бе зарязала, за да се смеси с бизнес познатите на Филип, го дразнеше повече.

А това, че беше принуден да се придържа към портокалов сок, докато другите лочеха от безплатния бар…

— Здрастиии…

Той стисна протегнатата ръка на мъжа и се опита да си даде вид, сякаш търсеше правилното име.

— Стофе. Кристофер Стенсон — помогна му мъжът, — беше два курса под мен в Техническия, но въпреки това идваше на повечето от лекциите ни…?

— Разбира се — измърмори HP. — Стофе, така беше. Радвам се да те видя!

Значи това беше прословутият Стофе. Пичът всъщност изглеждаше като mini me версия на шефа. Специално шит костюм на тънки райета, безупречна бяла риза и черна вратовръзка, вързана с перфектно подравнен double windsor. Дори очилата и късата фризура бяха подобни, но Стофе беше поне един и осемдесет и пет, което го правеше десетина сантиметра по-висок от идола му.