Андерш Моте: Тръпката

Ребека стискаше дръжката на пистолета толкова здраво, че започна да усеща бодежи в пръстите.

Пясъкът продължаваше да се върти във въздушната струя зад колата и образуваше дълги хипнотични спирали, които така засмукваха погледа, че ѝ беше невъзможно да извърне очи.

После Мудин явно мина през бабуна. Колата подскочи и за няколко мига усещането бе като че летят, носят се свободни почти като насън.

Няколко милисекунди безтегловност — после автомобилът се удари в земята. Ребека се блъсна в гърба на едната седалка, унесът я напусна и тя бе захвърлена обратно в реалността.

— Отговори по радиото! — извика Мудин и в същия миг Ребека откри, че слушалката беше паднала от ухото ѝ и се клатеше до дясното ѝ рамо. Тя бързо я сложи обратно, свали оръжието и седна обратно на предната седалка.

— Всичко ли е наред, Нормѐн, край?

Гласът на Малмѐн звучеше притеснено.

Тя отново се завъртя и погледна пътниците отзад.

Министърът и Глад лежаха свити, всеки в своя край на седалката.

— Добре ли сте там отзад?

Никакъв отговор, но две тебеширено бели лица се обърнаха бавно към нея.

— Добре ли си, Ан-Кристин?

Ребека се наведе и бутна министъра по коляното, което беше достатъчно поне, за да получи оцъклено кимване в отговор.

— Министърът е окей, връщаме се във вилата — каза тя толкова овладяно, колкото можа, но радиото сякаш по-скоро усили трептенето в гласа ѝ.

— Разбрано — отвърна Малмѐн кратко.

Ребека внезапно откри, че пистолетът все още беше в дясната ѝ ръка.

Тя отпусна ударника, прибра оръжието в кобура, след което бавно си сложи колана.

Пулсът ѝ бе започнал да се успокоява, приливът на адреналин постепенно отшумя и тя усети леко гадене да пропълзява на негово място.

— Това беше адски близо…

Без да отмества поглед от пътя, Мудин кимна в отговор.

— За момент си помислих, че е свършено, не разбирам защо той не стреля?

Мудин ѝ хвърли бегъл поглед.

— Не успя да вдигне автомата, преди да го връхлетят.

Минаха няколко секунди, докато Ребека схване.

— Не, не, не войникът — мъжът с револвера, естествено.

— Кой? — Мудин я погледна въпросително.

Преди да успее да отговори, Глад се наведе към лявото ѝ ухо.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш всъщност, Нормѐн? — изсъска той.

— Ало?

— Добър вечер, my friend, нали там, при вас, вече е вечер… В неудобен момент ли звъня?

— Не, не, съвсем не, чаках да се обадите. На място съм — всичко ли е… готово?

— Всичко е готово.

— А какво е положението с…

— Както казах — всичко е подготвено. Въпросът е дали вие сте? Мисията е рискована, така че разбирам, ако се колебаете… Но истината е, че няма да се справим без помощта ви.

— В готовност съм — няма проблеми!

— Прекрасно!

— Значи кога започваме?

— Скоро, my friend, много скоро…

— Дарфур?

— Ммм…

— За колко време?

— Близо седмица за разузнаване, четири дни с министъра и няколко дни за финални процедури. Общо две седмици, предполагам, зависи също дали ще се прибера с правителствения самолет, или с редовен полет.

Той кимна и се загледа в разтворения сутрешен вестник.

— Това ми е работата, Мике, знаеш го.

— Така е — измърмори той, без да погледне нагоре. — Но това не означава, че трябва да ликувам всеки път, когато отпътуваш за някое опасно място, особено когато има други алтернативи. Какво ще е следващия път — Багдад?

По-скоро Кабул , за малко да ѝ се изплъзне, но тя успя да прекъсне мисълта си, преди да се е превърнала в думи. Избра да запази малката изненада, докато разбере със сигурност, че именно нейният екип ще пътува.

— Ей? — тя изчака, докато той погледне нагоре. — Мога да се грижа за себе си и освен това обичам работата си. Вече сме говорили, че няма да я сменям, така че какво ще кажеш за малко подкрепа, вместо кисели сутрешни физиономии?

Тя задържа погледа му няколко секунди и както обикновено той се огъна.

— Разбира се, сори, не исках да звуча като някакво мрънкало…

Той затвори вестника и сложи ръката си върху нейната.

— Извинявай, Ребека, естествено, че ще заминеш, окей? Последното, което ти трябва преди такова пътуване, са разправии на домашния фронт. Спах трудно, имам много работа, знаеш…

Той ѝ хвърли кучешки поглед и тя се усмихна послушно в отговор.

— Разбира се — смотолеви, — няма проблем.

Пълната промяна в отношението му трябваше да я зарадва, но вместо това се чувстваше преди всичко разочарована.