Андерш Моте: Тръпката

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но новата ви стая е готова.

Мъжът му подаде малка хартиена кутийка с карта за електронна брава.

— Стая номер 931, г-н Андерсен, преместихме ви в джуниър апартамент. Багажът ви вече е на път. Надявам се престоят ви при нас да е продължителен и приятен и наистина съжаляваме за затруднението със смяната на стаите.

Мъжът се поклони леко и постави внимателно кутийката на масата.

— Между другото, да ви долея ли кафе, сър?

— Не, благодаря — промърмори HP и хвърли кървясал поглед към масата до прозореца. Да, жената беше там, а до чашата ѝ все още лежеше малкият сребрист правоъгълник, който накара въображението му да пощурее.

Отново затвори очи, разтърка носа си и пое две дълбоки глътки въздух.

Освен факта, че телефонът му изглеждаше познато, какво всъщност говореше, че те са го настигнали?

Вече беше сменил нанайсе фалшиви паспорта, като нито един от тях нямаше и най-малка връзка с предния. Освен това беше качил няколко кила, беше се сдобил с дълбок загар и дълга светла хипи брада, която съответстваше на още по-дългата му коса. Не беше говорил шведски поне от година, не и откакто напусна Тайланд. Рискът някой да го идентифицира беше адски малък, ако не и микроскопичен. Освен него самия нямаше и един човек, който да знае къде се намира.

И заключението, Шерлок?

Телефонът трябваше да е съвпадение. Почти всички смартфони на пазара си приличаха, повечето сигурно и се произвеждаха в едни и съши китайски суетшопове. Пък и съвсем не за първи път му се случваше да си въобрази, че са го открили…

Беше изгубил бройката на всички случаи, когато панически се бе втурвал през задни врати или се бе хвърлял надолу по пожарни стълби, за да се изплъзне от въображаеми преследвачи.

Макар че бяха минали месеци от последния път, когато се вкара във филма, жадният му за одобрение мозък продължаваше редовно да си прави шеги с него. Изкарваше му акъла посред бял ден с много поздрави от сивите пичове горе в онзи дял, който отговаряше за абстиненцията.

Недоспиването едва ли помагаше особено.

Току-що бе успял, оплаквайки се, да се добере до по-удобна стая, далеч от асансьорите.

Но още отсега знаеше, че това няма да помогне…

Собственичката на телефона не показваше никакво намерение да го вземе в ръка.

Вместо това отпиваше спокойно от кафето си, гледаше към морето и изглежда дори не го беше забелязала. Беше доста апетитна, на четирийсет и нещо, с руса коса в стегната малка прическа паж. Яке, панталони и ниски обувки. Щом се загледа по-внимателно той видя, че бе оставила вероятно адски скъпата обувка да се изплъзне от петата ѝ и сега я клатеше, вероятно несъзнателно, както бе увиснала на пръстите ѝ.

По някаква причина разсеяното движение го успокои донякъде.

Той вдиша дълбоко през носа и после бавно изпусна въздуха между устните си.

Целият му мечтан живот почти незабелязано се бе преобразил.

Четиринайсет проклети месеца в изгнание, четири повече, отколкото бе прекарал в пандиза, но естествено, в много отношения бяха адски найс. И все пак чувството на безпокойство вече бе станало горе-долу същото.

Най-лоши бяха нощите. Сламени колиби, хостели, летищни хотели или бижута като това тук — нямаше голямо значение. Инсомнията не се интересуваше от броя нишки на чаршафите.

В началото на турнето гледаше да си намира компания. Ухилени бекпекърки, които забираше от разни партита около лагерни огньове и които издържаха да купонясват по цяла нощ.

По-нататък, когато вече не можеше да понесе повече безсмислен pillowtalk и плажни трубадури, пеещи oooh baby it’s a wild world, се беше ограничил до асортимента при хотелския бар.

Но в сегашния момент вече бе минало много време, откакто за последно бе чувствал човешка близост.

Бе заменил това с напушени злобарки на някой от откачените филми за възрастни, които все по-притъпеното му либидо изискваше. След това вяло преживяше храна от румсървиса, прескачайки през тайландски копия на блокбъстъри, докато накрая изпаднеше в състояние, което поне напомняше на сън. Сива мъгла, в която въображението му препускаше по своя воля и изследваше места, които той с радост би забравил.

Оставаше просто да осъзнае, че мечтаният му живот бавно отиваше…

По дяволите!

Въпреки че видя автоматичните оръжия още преди кортежът да спре, миризмата я удари и беше така зашеметяваща, че за няколко секунди Ребека почти забрави за тях.

Беше сладникава ударна вълна от сгъчкани човешки тела, боклуци, отпадъчни води и гниене, от която ѝ се догади. Тя бе усетила вонята още предния ден, когато разузнаваха маршрута за транспортиране, но днес беше значително по-горещо и изглежда заради жегата миризмата се бе усилила чувствително.