Андерш Моте: Тръпката

Като начало беше спокоен. Не викаше, не размахваше юмруци, не се опитваше да привлече вниманието ѝ. Вместо това се движеше целеустремено напред, спокойно си пробиваше път между разгорещените си другари по нещастие и се приближаваше все повече.

Мъжът държеше нещо в ръката си и минаха няколко секунди, преди тя да види какво беше то.

Найлонова торба и ако се съдеше по равномерния ѝ яркожълт цвят, още не бе успяла да избледнее и да се набръчка като всичко останало в лагера.

Какво правеше нещо толкова ново и чисто насред преобладаващата мизерия?

Тя засенчи очите с лявата си ръка и се опита да фокусира погледа си. Торбата влизаше и излизаше от полезрението ѝ, скриваше се зад десетки крака, за да изскочи веднага след това от някоя пролука. Яркожълта, гладка и определено отличаваща се.

За миг ѝ се стори, че зърна силуета на тъмен предмет на дъното.

И изведнъж реши!

— Обратно! — изрева тя и хвърли бърз поглед към двамата си колеги, за да провери дали са разбрали заповедта.

— Качвай се обратно, прекратяваме! — извика тя на Малмѐн, който изглежда не я беше чул през шума от тълпата.

Първоначално заместникът ѝ не реагира, след което кимна кратко и сигнализира с ръка на шофьора на третата кола да даде назад и да им освободи пътя.

— Какво, по дяволите, правиш, Нормѐн? — изкрещя съветникът и хвана дясната ѝ ръка.

Тя просто се отърси от него.

— Вътре в колата, Глад, освен ако не искаш да останеш! — отсече тя, докато даваше знак на шофьора си да се приготви за отстъпление.

Глад продължи да реве в ухото ѝ, тя не го чуваше.

Мъжът с найлоновата торба бе изчезнал, но тя беше сигурна, че е там, в навалицата, и че все още си проправяше път към тях.

Лендкрузърът зад тях даде няколко метра назад и без да вдига поглед от тълпата, тя удари по покрива на колата, за да сигнализира на Мудин да направи същото.

Колата им започна да се движи бавно назад по неравната повърхност.

Предната врата все още стоеше широко отворена в очакване тя да се качи.

В мига, в който кортежът започна отстъплението си, шумът от множеството премина в бесен рев и внезапно крехкото ограждение около тях се скъса.

Най-близкият войник не успя дори да вдигне оръжието си, преди да бъде погълнат от масата.

Само за две секунди колата им беше обградена. Ръце заблъскаха по капака и предното стъкло — задърпаха дрехите ѝ и се опитаха да я откъснат от отворената врата.

Ребека залитна и за един панически миг за малко да падне.

Пулсът ѝ препускаше, тя се бореше да се отскубне, но нападателите идваха от всички страни.

Ръце посягаха към колана ѝ, към пистолета под здраво приклещената ѝ дясна ръка. Замахна с лявата си ръка към едно лице, намери с коляно нечий чатал и удари с глава назад към глас, който врещеше в ухото ѝ, но нападателите бяха твърде много и всеки момент тя щеше да падне и всичко да свърши.

Изведнъж колата мръдна рязко и тежката врата отнесе достатъчно хора, така че Ребека да успее да измъкне дясната си ръка и да извади пистолета.

Дулото във въздуха, натисни спусъка!

Оръжието потрепери в ръката ѝ — веднъж, после още няколко пъти, и ревът премина от ярост в ужас и паника. Внезапно тя беше свободна. Хората най-близо до нея се опитаха да избягат и се натъкнаха на други, които все още настъпваха отзад. Виковете се смесиха с шума от блъскащи се тела. Тя чу изстрели право отпред. Кратки откоси, тракаща стрелба от автоматични оръжия, вероятно насочени към тълпата. Един куршум избръмча като разгневена пчела само на няколко десетки сантиметра от главата ѝ, но тя едва го забеляла. Мудин пришпори двигателя и въртящите се колела запратиха във въздуха вихрушки чакъл, които бързо превърнаха полезрението ѝ в червена мъгла.

Колата започна да набира скорост. Тя се препъна, но в последния момент успя да се хване за бясно люлеещата се врата. Пръстът ѝ още стоеше на спусъка, цевта на пистолета бе насочена към небето.

Мъжът се появи право от облака прах. Директно срещу капака на колата, може би на шест до осем метра разстояние. Беше се отправил към тях, прескачаше пъргаво лежащи тела и се движеше на зигзаг между бягащите хора. Едната му ръка беше наполовина извадена от торбата. Сега предметът се виждаше ясно.

Ребека свали ръката, с която държеше пистолета, опита се да се прицели в краката му, но беше невъзможно да задържи оръжието неподвижно. Колата увеличи скоростта си, вдигна във въздуха още червен прах, след което се блъсна в предницата на колата зад тях. От внезапното спиране вратата удари Ребека в брадата и тя отново едва не падна. Няколко секунди виждаше само звезди и червена мъгла.