Андерш Моте - Тръпката

Всъщност не трябваше да му пука. Не беше влюбен в нея или нещо такова — абсолютно не. Но все пак имаше някои правила. Анна беше неговата компания, той я беше довел тук.

Не можеше да не забележи погледите на останалите от групата. Но опциите му бяха доста ограничени. Беше в пустинята и нямаше къде да ходи и макар че парещото чувство на унижение все повече прерастваше в нажежен гняв, той не можеше да измисли нищо. Вярно, с Венсан бяха на един ръст, но онзи беше значително по-жилав и определено изглеждаше, че може да се грижи за себе си, ако се наложеше. На всичкото отгоре франсето имаше подкрепата на цялата си шайка, така че да го покани във fight-club едва ли беше добра идея.

Освен това самият той беше много повече lover, отколкото fighter…

Не, единственото, което му оставаше, беше да се преструва, че не му дреме, да се погрижи да се напие и/или напуши възможно най-бързо и после да хване първия удобен керван от камили, който се махаше оттук.

Реши да вложи цялата си енергия в това начинание.

Бели денс шоуто съвсем не развесели вечерта му. Оскъдно облечената дама се извиваше известно време, след което покани публиката да стане, и скоро дансингът се напълни със седемдесетина туристи. Самият той предпочете да остане в ъгъла с мис Мари-Анна, но вместо това го завлече една от французойките, която беше твърде хубава, за да я отреже.

Въпреки опиянението се чувстваше невъобразимо нелепо. С кърпа за глава, туристическа тениска и престорена усмивка танцуваше white man’s overbite 21 21 Изразът се отнася за нелепите изражения и движения, които правят някои хора, когато танцуват. — Б.пр. във фалшив лагер във фалшива страна. Вероятно изглеждаше още по-смешно, отколкото се чувстваше — ако това изобщо беше възможно!

Анна и Венсан се натискаха през дрехите на няколко метра встрани. Бедрата му бяха прилепени между нейните, тя опипваше врата му с ръце и двамата клатеха ханшове в ритъм с арабската поп музика.

Сладката французойка — за която, разбира се, беше твърде пиян, твърде напушен и изглеждаше твърде глупаво, че да има и най-малък шанс — се отправи да танцува с приятелите си, така че той реши да се доклатушка обратно до мястото си и да напои самосъжалението си с още една бира.

Масата беше празна, всички изглежда бяха на дансинга, но между чашите и чиниите той мерна нещо златисто.

Гъзарската запалка на Венсан.

Sweet!

Той се огледа, престори се, че се протяга за кенче бира, при което светкавично прибра скъпоценната вещ. Усещаше я хладна и тежка в дланта си, значително по-солидна от неговото вярно стоманено „Зипо“.

Със сигурност беше от чисто злато и също толкова сигурно бе, че на невнимателния малък жабар 22 22 В повечето европейски страни, включително Швеция, жабари наричат французите, а не италианците. — Б.пр. щеше да му е жал за бижуто му.

Може би дори беше наследство от богатия му дядо или нещо такова?

Ухилен, той пусна запалката в джоба на панталона си, преди да се изправи и да се насочи към бараката с тоалетните.

Payback is a bitch mothafucker!

Обратното пътуване премина безаварийно и те кацнаха на летище Брома точно преди четири часа.

Друг охранителен екип ги посрещна и пое министъра на международното развитие, а веднага след това се появи и един минибус, който да качи нейната група. Луде Рунеберг седеше на мястото до шофьора.

— Радвам се да видя всички ви невредими — поздрави ги той. — Качвайте бързо екипировката и тръгваме към участъка за разоръжаване и дебрифинг. Доктор Андерберг чака…

В задната част на лагера имаше отвор в оградата и той остана за малко на стълбите към тоалетната, загледан с любопитство в мрака.

Всъщност беше леко зловещо, като сравнеше…

От едната му страна беше осветеният лагер с мигащи лампи, музика, храна, пиене и охолство. От другата страна — само на няколко метра — се разпростираше тъмнината. Миля след миля от пясък и пустош.

Колко дълго бяха пътували, за да стигнат дотук?

Трудно беше да се прецени, шоферът не беше карал в права линия, но имаше поне два часа, предположи той. На колко часа пеша отговаряше това? Шест, осем? Това е, ако се движеше по права линия… В петдесетградусовата жега, единствено със змии и скорпиони за компания, беше съвсем лесно да се отклониш от правилната посока. Какво ли беше чувството да си съвсем изоставен там, навън?

Той не се сдържа и направи няколко пробни стъпки в мрака.

Лагерът лежеше в падина, но светлината, която се разливаше от всички лампи, беше достатъчна, за да долови гребена на дюната малко по-напред. Там, горе, се мяркаше самотен силует, за който предположи, че е някакъв крив стълб, и след няколкосекундно колебание се насочи към него.