Андерш Моте - Тръпката

Какво, по дяволите, си беше мислила?

Само че именно там беше самият проблем. Точно както с Йон тя изобщо не беше мислила, а беше последвала първия възможен порив. След всичко случило се миналата година с Хенке, атентатът, който в последния момент бе успяла да предотврати и не на последно място колетът с болтовете, тя си беше обещала да се поотпусне. Да свали малко изискванията към себе си и да си даде шанс да бъде човек.

И ето колко добре се беше получило…

Естествено, тя трябваше да коригира грешката Тобе Лунд много отдавна, в такъв случай може би щеше да избегне жалката му настойчивост, ревност и постоянните есемеси. Тя вече си имаше приятел. Сладък и грижовен, който може би не беше толкова вълнуващ, но който никога не би причинил такава бъркотия като тази. Така че защо беше измамила Мике, защо го беше предала за малко безсмислен секс с мъж, когото дори не харесваше? Нямаше добър отговор на този въпрос. Или пък имаше твърде много…

Място: Хотел „Отчаяние“

Дата и час: Коледа, 13:48

Облекло: In-room casual, което означаваше гащи и потник

Статус: Насинен и бесен

Droning

Така се наричаше феноменът, беше го гледал по „Дискавъри“. Да спиш, докато вървиш. Всъщност не да спиш. Това определено не беше правилно описание на състоянието. По-скоро вървеше, изпаднал в някаква летаргия, достатъчно буден, че да продължи да се движи напред, но мозъкът му беше навлязъл далеч в the fucking lala-land.

Самият тунел в действителност не беше толкова дълъг, може би километър или нещо такова. Но тъй като под „Хьортхаген“ преминаваше в дълга извивка, минаха само десетина метра, преди светлината от отвора при „Ропстен“ да изчезне. Гъстият мрак беше дал своето, за да подсили преживяването.

Привиждаха му се неща в стил ужасния, шибан Х. Ф. Лъвкрафт, които накараха космите по ръцете и врата му да настръхнат. Плъхове, прилепи и други, по-големи, безформени фигури се спотайваха по цепнатини и странични тунели. Съскаха, когато минаваше, олюлявайки се, покрай тях, посягаха към гърба му с ноктестите си лайняни просешки ръце.

А ги имаше и гласовете. Бащата, Даг, бедният изпепелен ненормалник Ерман. Всички му шепнеха от мрака. Искаха от него отговори.

Искаш ли да играеш една игра, Хенрик Петершон?

Искаш ли?

Напълно ли си сигурен?

Yes or No?

Той тъкмо беше получил обяда си, Royale with Cheese, който му струваше двойно, защото „Бъргър кинг“ беше прекалено далеч, така че рецепционистът отиде пеша дотам. Но си струваше. Сосът се процеждаше между пръстите му и той ближеше лакомо всяка мазна капчица.

Беше излязъл, залитайки, от тунела на ужасите при Йердет, всъщност беше продължил почти сто метра, преди да зацепи, че светлината и свежият въздух не бяха просто нови привидения.

После беше успял да се добере до такси при сградата на ТВ4 и макар шофьорът да го беше изгледал странно, все пак се бе съгласил да извлачи мръсното му и разбито тяло у дома в Сьодер.

Беше спал почти едно денонощие, после се беше надигнал, за да се изкъпе и да се избръсне. Прибави и малко хапване, след което пусна компютъра.

Трябваше да се свърже с Бека по някакъв начин. Да обясни защо не се беше върнал. Тя сигурно беше както бясна, така и притеснена. Но не смееше да звънне у тях или дори да пробва мобилния ѝ. Можеха ли да поставят GPS в дрехите му, сигурно можеха и да подслушват телефоните ѝ. Противниците му в крайна сметка не бяха кои да е.

Всичко беше много по-голямо, отколкото си бе мислил, сега го осъзна и малко от доброто, обикновено гугълване бързо подсили теорията, която беше започнал да изгражда в Лидингьо.

Трябваше да измисли друг начин да се свърже с нея. Да я предпази.

Коледа правеше всичко двойно по-потискащо.

Тя беше също толкова ядосана на себе си, колкото и на Хенке. Първо, той буквално пада от небето, гол и пребит, с нескопосана история под ръка. После два дни, докато се съвземе, докато добрата голяма сестра сервира и се грижи за него, и после хоп, той отново изчезва, без да каже и гък като обяснение.

Ето я, приготвила коледна вечеря, даже беше свалила малко украса от тавана, а той изобщо не се появи. Тя, естествено, звънна на мобилния си само за да го намери напъхан над рафта за шапки.

Толкова типично за Хенке и толкова типично за нея да очаква нещо друго.

Така че трябваше да се празнува Коледа съвсем сама.

Вярно, Мике беше звъннал два пъти, но тя не се чувстваше удобно да говори с него. Беше се извинила, че ще празнува Коледа с брат си, и беше прекратила разговорите възможно най-бързо. Тя беше убедена, че до този момент той вече бе научил за аферата ѝ с Тобе. Особено след като беше прочел клюките в Крепители на обществото. Адвокатът ѝ не беше помогнал за разведряването на атмосферата. Очевидно прокурорът мислеше да заведе дело срещу нея в началото на януари. Грубо служебно нарушение, това означаваше, че ще ѝ бият шута, ако бъде призната за виновна. Fucking fantastic , както би казал Хенке…