Андерш Моте - Тръпката

— Софи? — той пусна бутона.

— Слушам! — изпращя гласът ѝ от малкия говорител.

— На моста сме, пристигаме след две минути. Можеш да тръгнеш насам, край.

— Разбрано!

Приближаваха сушата все повече и HP усети, че влакът намалява скоростта.

— И така, Хенрик, стигнахме до последната спирка…

В главата ѝ още беше бъркотия, докато тя бавно се разхождаше обратно към паркираната кола под наем.

Петер Глад не беше MayBey, освен ако той и партньорът му не бяха изключително добри актьори. Но тя се съмняваше в това. И двамата изглеждаха искрени, а цялата история с Тобе изглеждаше чистосърдечна.

А като стана дума за Тобе…

Той очевидно я беше подвел.

Вероятно не знаеше и грам за MayBey и просто беше подхвърлил името на Глад, за да я разкара от тенискорта, преди малкият Йонатан да беше доловил напрежението.

Но въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че по един или друг начин Тобе беше замесен.

Не само защото MayBey изглежда знаеше, че са използвали апартамента на Хенке, или защото много от случките, описани от него, съвпадаха с истории, разказвани от Тобе. Освен това всичко беше ескалирало приблизително по същото време, когато тя сложи край на връзката им. Но Тобе не беше MayBey, беше се убедила в това още отрано. Той чисто и просто не можеше да се изказва толкова добре, не беше дори близо. Освен това му липсваха IT-уменията, които се искаха за поддържането на анонимността на MayBey.

И все пак имаше нещо в самата интонация на темите. Бяха толкова лични. Като че ли MayBey знаеше точно коя е тя и наистина я ненавиждаше, а може би дори мразеше.

Беше ужасѐн.

По някакъв начин го бяха наблюдавали, бяха отпуснали малко каишката, за да видят какво ще направи. Някой по-умен пич щеше, естествено, да се чупи. Да натъпче с багаж една раница and get the hell out of Dodge, да ги накара да повярват, че е вън от играта и вече не представлява опасност.

Но не и той, не… Вместо това просто им беше доказал, че не мисли да се предава. Че все още беше заплаха. Въпросът, който си беше задал в апартамента, все още очакваше своя отговор. Бяха ли успели да надникнат отвъд Хенрик Петершон и да разберат, че той също така беше Играч 128? Знаеха ли изобщо, че той беше човекът, когото Венсан натопи за смъртта на Анна?

Влакът забави със скърцане, докато приближаваше перона, разтърси се леко на няколко пъти и накрая рязко спря.

— Време е да слизаме — промърмори Елрой в ухото на HP и го хвана за ръката. — Просто да знаеш…

Със свободната си ръка той разтвори малко сакото си и показа черен метален предмет на едното си бедро.

— Модел 88, деветмилиметров с деветнайсет патрона в пълнителя — ухили се той.

HP преглътна два пъти, след което кимна бавно. Пулсът биеше в тъпанчетата му.

Тръгнаха покрай почти празния перон към билетната зала. Филип вървеше на две крачки пред него, а Елрой беше залепен за лявата му ръка. Вече знаеше накъде отиваха.

Същото стръмно стълбище, което слизаше до нивото на улиците и нагоре по което той се бе пробвал да спринтира само преди няколко часа. Щяха да го откарат до някое закътано място, чакълена яма или задънен път в гората. Този път беше значително по-изплашен. Точно както и Анна той беше заплаха, рисков фактор, който трябваше да се отстрани. Качеше ли се в онази кола, нямаше да се върне, преди някой тайландски берач на плодове да открие надъвкания му от лисици череп след има-няма трийсет-четирийсет години, в това беше сигурен.

Трябваше да направи нещо!

Тя излезе на „Лидингьобрун“, докато бърникаше радиото на колата. Малко музика, от това имаше нужда. Нещо, което да заглуши вихъра в главата ѝ.

Но вместо това попадна на новините.

От службата за сигурност все още нямат коментар във връзка с мотивите за неуспешния бомбен атентат в стокхолмското Сити. 28-годишният извършител няма криминално досие и преди това е бил непознат на полицията, но ако се съди no Facebook съобщението, което мъжът е оставил след себе си, изглежда постъпката му е свързана с международен тероризъм…

Тя смени няколко станции подред, докато не намери една песен на „Бейбишембълс“, която харесваше.

До билетната зала оставаха само десет метра, после още няколко до стълбището. Ръката на Елрой го държеше като менгеме и той усещаше погледа на мъжа във врата си.