Андерш Моте - Тръпката

Ситуацията беше почти сюрреалистична.

Мъжът с кучето, Пиер, я издърпа в апартамента си, паркира я на един диван и забърка набързо нещо, което навярно беше най-съвършеното капучино, което някога бе опитвала.

И сега тя седеше там с Глад на отсрещния диван, докато Пиер търсеше аптечката в кухнята. Няколко секунди те просто се взираха един в друг.

Той изглеждаше корав, не можеше да го отрече. Четвъртито лице, тъмни очи и стойка, която сигнализираше, че определено можеше да се грижи за себе си в сбивания. За кратко тя съжали, че беше оставила разгъваемата палка в джоба на якето си. Но той едва ли би ѝ скочил тук? Пред свидетел?

— Знаеш коя съм, нали? — започна тя.

Той кимна.

— Да, всъщност сме се засичали няколко пъти долу, във фитнеса на полицията. Но това сега беше малко…

— Неочаквано — отряза тя. — Нали не вярваше, че ще се появя?

— Не… — каза той и я изгледа продължително.

— Но ето ме тук, въпросът е какво ще правим сега.

Той се размърда и хвърли дълъг поглед към кухнята, където Пиер, седейки по шума, продължаваше да тършува.

— Ами бих оценил, ако това си остане между нас…

Той се наведе към нея.

— Не искам да се разчуе на работа…

— Да, това го разбирам — изсъска тя и видя как той потръпна.

— Петер, виждал ли си комплекта за първа помощ, бях сигурен, че е в банята — извика Пиер.

— Не — отвърна Глад, без да я изпуска от поглед, — Но няма нужда, Ребека ще си тръгва…

— Изобщо няма да правя това — изръмжа тя.

Влакът тракаше през зимния мрак на път към града. Беше успял на косъм да хване последния курс за вечерта и с изключение на машиниста и едно момче със слушалки няколко места встрани вагоните бяха празни.

Той разбираше защо Филип бе реагирал по този начин. Несъмнено на карта бяха заложени големи неща, и то не само чисто финансово.

PayTag Group. Беше сигурен, че е чувал името и преди и сериозно се напъна да си спомни къде. Но колкото повече го мислеше, толкова повече отговорът се отдалечаваше.

Едно поне беше ясно. Най-накрая започваше да разбира защо Анна Аргос беше убита. Точно както си мислеше, тя беше замесена в Играта, но не като обикновен, малък Играч. Тя и преди всичко фирмата ѝ играеше съществено по-важна роля.

ArgosEye закриляше Играта, като същевременно вероятно извличаше полза от уникалните ѝ услуги. Ако компанията бъдеше купена и получеше достъп до значително по-голяма чекова книжка, то щеше да може да наема Играта по-често, да се възползва от целия ѝ потенциал. Да ги моли да издирват тайни, недоразумения или просто общи fnckups, които за нищо на света не биваше да излизат наяве.

А щом Играта свърши своето, за жертвата оставаше само да избере — станете клиент на ArgosEye и ще се погрижим за сигурността на тайните ви. Добрият стар рекет — Cosa Nostra goes cyberspace, така да се каже. Бизнесът щеше да се разрасне експоненциално и PayTag щяха да плачат от щастие заради сполучливата си придобивка.

Повишени приходи означаваха, че Играта щеше да продължи да расте, да набира нови Мравки и Играчи и по този начин да разшири както властта, така и клиентския си кръг. Растяща Игра щеше да означава по-големи усилия за укриването ѝ, а с това щеше да се справи новата, по-силната ArgosEye, и така се почваше отначало.

Кръгът се затваряше, парченцата от пъзела си идваха по местата и логическата верига издържаше.

Както при всички конспирации, човек трябваше да се запита: Who benefited?

И тук отговорът беше прост:

Всички!

Но Анна Аргос беше започнала да се инати.

Начин да ги спре , беше казала Моника.

Анна беше човек на съревнованието и сигурно би предпочела да унищожи делото на живота си, отколкото просто да седи и да гледа, докато Филип и мениджърите предатели го превземаха.

Може би дори беше направила опит и бе претърпяла неуспех?

Затова ли беше напуснала страната?

Но твърде много неща бяха заложени на карта, за да я оставят да се измъкне. Докато Анна продължаваше да е жива някъде там, тя щеше да представлява риск.

А рисковете трябва във възможно най-голяма степен да се елиминират.

Entre Vincent, the Ladylciller, c други думи.

Мамка му, ама че шибана история!

Липсваше само едно парче от пъзела…

Хенрик HP Петершон.

Как се вписваше той самият в картинката?

Гневът ѝ внезапно се завърна. Седмици наред си беше фантазирала как изглеждаше MayBey пред компютърния си монитор. Представяше си го почти като някакво чудовище с черно наметало и деформирано лице. Вместо това MayBey се оказа просто пристрастен към тренировките мъж с прекомерен тен и добре поддържана брадичка, който стоеше на турски диван в стая, изглеждаща като че беше взета от „Хиляда и една нощ“…