Андерш Моте - Измамата

Той направи пауза, за да допие останалата минерална вода.

— Кога се случи това, коя година?

— Втората половина на осемдесетте, ти трябва да си била на единайсет-дванайсет години…

Тя вдиша дълбоко и бавно изпусна въздуха.

Дясната ѝ ръка най-накрая се беше успокоила дотолкова, че тя да се осмели да я премести обратно на масата.

— Спомняш ли си нещо от онова време, Ребека?

— Не… хм — гласът ѝ изтъня и тя се прокашля. — Не много всъщност.

Но това не беше съвсем вярно. Добре си спомняше някои неща. Твърде добре.

Той се събуди чак когато вечерта почти беше настъпила, което всъщност не беше толкова странно. Часът беше успял да стане четири, преди да си легне.

Беше седял притиснат до проклетата стена, като слушаше, опитваше се да долови каквито и да е детайли от разговора, който протичаше вътре. Час след час недоловимо мънкане, от което можеха да се различат само отделни думи.

Бележникът му вече беше пълен с неща, които му се беше сторило, че е чул, но от това едва ли беше научил много повече.

Думите латерна, лабиринта и учителя се бяха появили на няколко пъти, но както и с всички останали нямаше как да ги съчетае в какъвто и да е контекст.

Той се повдигна до седящо положение, почеса се по брадата, после под мишниците и по топките. След това изрови един от по-дългите фасове в пепелника върху нощното шкафче и затърси запалката. Цялата ситуация беше напът да му се изплъзне от ръцете. Нямаше план, никаква защита, ченгетата му дишаха във врата, а освен това беше подложен на щателно наблюдение.

Не беше говорил с Бека от седмици, може би дори бяха станали месеци, което всъщност беше доста добре. Ако стоеше настрана от нея, тя трябваше да е в безопасност. Проблемът беше само, че се чувстваше адски самотен!

Беше опитал да се свърже с Манге, но проклетият малък килимопрегръщач не отговаряше по телефона, а компютърният магазин беше запечатан още от зимата, когато малките му практиканти се бяха оказали в пандиза. Несъмнено можеше да отиде до Фарща и да звънне на вратата му, но това му се струваше като твърде амбициозен проект. Освен че предпочиташе изобщо да не напуска апартамента, нямаше и никакво желание да се натресе на незаконната му вярна половинка, кучката Бетул…

Той намери стар пакет „Сулстикан“ 36 36 Най-популярната марка кибрит в Швеция. Продажбата на кибритите финансира едноименната благотворителна фондация в подкрепа на децата в нужда. — Б.пр. в едно кухненско чекмедже и с известни усилия успя да запали фаса.

Но дори цигарата не оправи настроението му.

Би трябвало да е гладен като прасе, бяха минали много часове от последното гурме ястие, подложено на микровълнова атака. Но той нямаше никакъв апетит.

В същия момент, в който се трупяса на дивана, телефонът му зазвъня откъм спалнята. За кратко си помисли да го заебе и да не отговаря.

Но който и да беше от другата страна, изглежда гореше от желание да се свърже с него, защото телефонът продължаваше да звъни.

Предположи, че беше Ребека, и изведнъж се почувства малко по-добре. Мислеше да загърби принципите си и този път да вдигне — само кратък разговор, колкото да чуе гласа ѝ. Това едва ли щеше да навреди много.

Изправи се тежко от дивана и се заклатушка обратно към спалнята. Горе-долу по средата на пътя се досети какво не беше наред. Мелодията беше вярна, проблемът беше само, че беше изключил нокиата си веднага щом ченгетата го бяха пуснали, беше я заврял в един от кухненските шкафове и извадил батерията.

Следователно не този телефон звънеше.

Той се забърза, заобиколи вратата на спалнята.

Сигналът продължаваше да се чува, мелодията се измени и изведнъж зазвуча по-високо, по-остро. Като бръснач по тъпанчетата му. Минаха няколко секунди, докато той успее да локализира източника. Купчината вестници върху нощното шкафче само на няколко сантиметра от пепелника, който преди малко беше преровил. Той събори всичко на пода. Видя сребристия телефон да се плъзга по паркета и да отива малко под ръба на леглото. За секунда сърцето му като че беше спряло.

Телефонът беше мъртъв, изключен — беше абсолютно сигурен в това!

Дори беше пробвал да го съживи предишната вечер само за да се убеди. Защо, по дяволите, просто не го беше унищожил, не беше разбил копелето с чук и хвърлил парчетата на боклука?

Дисплеят светеше, а вибрациите караха телефона да се движи, сякаш там под леглото се спотайваше живо същество.