Джефри Арчър - Затворник по рождение

— Със сигурност не моите — каза Крейг, — защото в такъв случай аз щях да бъда на подсъдимата скамейка.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — заяви Пиърсън.

Вратата на килията се отвори и униформен служител подаде на Дани пластмасова табла с няколко отделения и подобна на пластмаса храна, която той бодна няколко пъти с вилицата, докато чакаше началото на следобедното заседание.

Алекс Редмейн пропусна обяда, за да прегледа записките си. Дали не беше подценил времето, което Крейг беше имал на разположение, преди инспектор Фулър да влезе в бара?

Съдия Саквил обядва заедно с още няколко съдии, които не свалиха перуките си и не дискутираха текущите си дела, докато дъвчеха месото със зеленчуци.

Господин Пиърсън обядва сам в „Бар Мес“ на последния етаж на сградата. Той смяташе, че колегата му е допуснал груба грешка относно времетраенето на инцидента при разпита на Крейг, но това, естествено, не беше негов проблем. Известно време побутва едно грахово зрънце из чинията, докато обмисляше последствията.

Точно в два часа ритуалът започна отново. Съдия Саквил влезе в залата и вяло се усмихна на заседателите, преди да заеме мястото си. След това се обърна към адвокатите:

— Добър ден, господа. Господин Пиърсън, можете да призовете следващия си свидетел.

— Благодаря, Ваша Светлост — отвърна прокурорът и се изправи. — Призовавам господин Джералд Пейн.

В първия момент Дани едва разпозна влезлия в залата човек. Той бе висок близо метър и осемдесет, преждевременно оплешивял, с елегантен бежов костюм, който не успяваше да скрие факта, че е изгубил доста от теглото си след последната им среща. Разсилният го насочи към свидетелското място, подаде му Библията и текста на клетвата. Въпреки че чете от листчето, Пейн демонстрира същата самоувереност като Спенсър Крейг сутринта.

— Вие сте Джералд Пейн и живеете на „Уелингтън Мюс“ шестдесет и две в Лондон?

— Точно така — твърдо отговори Пейн.

— Какъв сте по професия?

— Консултант по недвижими имоти.

Редмейн си записа „брокер“ срещу името му.

— За коя фирма работите? — попита Пиърсън.

— Съдружник съм в „Бейкър, Тремлет енд Смайт“.

— Доста млад сте за съдружник в толкова известна фирма — невинно подхвърли Пиърсън.

— Аз съм най-младият съдружник в историята на фирмата — отвърна Пейн, демонстрирайки добре репетирана скромност.

За Редмейн беше очевидно, че някой е инструктирал Пейн доста преди да застане на свидетелското място. Той знаеше, че по етични съображения това не можеше да е Пиърсън, така че оставаше само една възможност.

— Моите поздравления — рече Пиърсън.

— Да минем към въпросите, господин Пиърсън — подкани го съдията.

— Моля за извинение, Ваша Светлост. Просто се опитвах да установя благонадеждността на свидетеля.

— Успяхте — рязко отвърна съдия Саквил. — Да минем към въпросите.

Пиърсън търпеливо разпита Пейн за събитията от въпросната нощ. Той потвърди, че Крейг, Мортимър и Девънпорт са присъствали в „Дънлоп Армс“. Отрече да се е отправял към задната уличка, когато се чул писъкът. Потвърди също, че са си тръгнали, когато Спенсър Крейг ги посъветвал да го направят. Отрече и да е виждал обвиняемия преди въпросната вечер.

— Благодаря ви, господин Пейн — приключи разпита Пиърсън. — Моля, останете на мястото си.

Редмейн бавно се надигна от мястото си и пренареди записките си, преди да зададе първия си въпрос — трик, на който го бе научил баща му, когато го упражняваше. „Ако се готвиш да започнеш с изненадващ въпрос, момчето ми — казваше той, — остави свидетелят да гадае.“ Той изчака съдията, заседателите и Пиърсън да го погледнат. Само няколко секунди, за които знаеше, че изглеждат като години от свидетелското място.

— Господин Пейн — най-накрая подхвана Редмейн, поглеждайки към свидетеля, — по време на следването си в Кеймбридж, бяхте ли член на общество, наречено „Мускетарите“?

— Да — учуден отговори Пейн.

— Беше ли мотото на това общество „Един за всички, всички за един“?

Пиърсън беше скочил на крака още преди Пейн да успее да каже нещо.

— Ваша Светлост, не мога да си обясня как членство в студентско общество в миналото може да има някакво отношение към събитията от осемнадесети септември миналата година.

— Склонен съм да се съглася с вас, господин Пиърсън — отговори му съдията, — но като че ли господин Редмейн ще ни осветли по този въпрос.

— Точно това смятам да направя, Ваша Светлост — отвърна Редмейн, без да откъсва очи от Пейн. — Беше ли мотото на „Мускетарите“ „Един за всички, всички за един“?