Лили Джърмейн - Шестима братя

Съблякох се и закрачих гола из апартамента, поглеждайки зад себе си. По принцип това беше момента, в който Дорнан ме завличаше обратно в леглото, но тази сутрин беше различно. Застанах до входа, облягайки се до вратата, и наблюдавах мълчаливо как Дорнан придърпа дънките по краката си и нахлузи някаква тениска през глава. Почти беше стигнал до вратата, когато се протегнах и взех коженото му яке.

— Дорнан — повиках го тихо.

Той се обърна бавно, изтощено и тръпки от наслада плъзнаха по гърба ми, когато видях опустошеното му изражение.

Пристъпих напред и повдигнах якето пред голото си тяло.

— Навън е студено — казах.

Той взе дрехата и ми се усмихна уморено. Беше най-нежният жест, който ми беше отправял.

— Съжалявам — излъгах през зъби. — Иска ми се да можех да направя нещо, за да се почувстваш по-добре.

Той кимна и бавно облиза устни. Преметна якето през рамо и отвори вратата към коридора.

— И аз, малката, и аз.

Затвори вратата след себе си и аз се върнах в банята, облягайки се за момент на плота. Слънчева светлина се процеждаше през малкото прозорче високо в банята и падаше директно върху мен, заслепявайки ме. Затворих очи, докато първите слънчеви лъчи за деня погалиха бузите ми и си поех дълбоко въздух, наслаждавайки се на моментния покой и сутрешния бриз, който милваше лицето ми. На това място бе почти невъзможно да се сдобиеш със свеж въздух и уединение, но тук днес чувствах спокойствие и тишина, с които всичко изглеждаше правилно.

Накрая, когато слънцето се вдигна на хоризонта, а бризът стана студен, пристъпих под душа и оставих горещата вода да се стича по тялото ми. Бавно втривах пяната в косата ми, преди топлата струя да облее главата и лицето ми, сякаш прочиствайки греховете ми.

Облякох се внимателно, наслаждавайки се на всеки момент. Семпла, дълга до коленете черна рокля, която се пристягаше на талията, с обгръщащи раменете ръкави и скромно деколте, черни лъскави токчета, червено червило, малко спирала и бях готова.

Готова за представлението на живота ми.

Въздухът беше изпълнен с бръмченето на моторите „Харли Дейвидсън“, които разцепваха тишината като картечници, бълващи порой от куршуми.

Венис Бийч, Калифорния. Семейство Рос бяха католици, така че преди погребението щеше да се проведе бдение с отворен ковчег. Слава богу, не бях част от събитието. Не исках да виждам подутото лице на Чад или гримът, който гримьорът в погребалното беше избрал, за да покрие яростните червени петна по лицето му от наркотика, който несъзнателно беше изпил. Стоях отпред пред погребалното бюро и се засилих да не потропвам нетърпеливо с крак, докато Дорнан и най-близките от семейството му се сбогуваха с безжизненото тяло на Чад.

Едва запазих самообладание, когато си спомних за изражението на Дорнан, когато го беше открил.

Двамата с Джейс изпихме бирата и слязохме да играем билярд в огромната зала в дъното на коридора, която се намираше непосредствено до гаража. Бях еднакво развълнувана и нервна… все пак току-що бях убила човешко същество.

Първото ми убийство.

Не можех да спра да се усмихвам.

Като тийнейджърка всеки път бях побеждавала Джейс на билярд. Не че не го биваше, просто аз бях по-добра. Затова, когато дойде време да играем отново, не исках да се усъмни в мен заради способностите ми.

— Искаш ли да разбиеш? — попита, след като нареди топките в триъгълника.

— Какво да разбия? — попитах невежо.

— Да разбиеш — повтори Джейс. — Играла си билярд преди, нали?

Поклатих глава.

— Не, не мисля, че съм.

Той се засмя и ми подаде щеката.

— Трябва да удариш цветните топки с бялата. Това се нарича разбиване.

Застанах на ръба на билярдната маса и нагласих несръчно щеката в ръце, а той поклати глава.

— Виж как — каза, като се премести и застана зад мен. Обгърна раменете ми, а ръцете му покриха моите, като заедно стиснахме щеката. Усещането за тялото му, притиснато в моето, беше достатъчно да ме остави без дъх. Поех си дълбоко въздух, едва забележимо, но явно действието не му убягна. Отдръпна се от мен, сякаш го бях ударила с електрошок, а напрежението в стаята беше станало толкова осезаемо, че можеше да се види.

Изправих се и го погледнах, но за момент и двамата не казахме нищо.

— Май е най-добре да забравим — каза, посочвайки към мен, а след това към билярдната маса. Но и двамата знаехме, че говореше за нещо повече от това. Може би намекваше да забравим за това. Като под „това“имах предвид фойерверките, изгарянето и напрежението, което протичаше между нас всеки път, щом бяхме близо един до друг.