Лили Джърмейн: Шестима братя

Чудовището в леглото ми, което бе убило баща ми.

Чудовището, което ме унищожи.

Правех го, защото исках веднъж завинаги да заспивам вечер, без да виждам лицето му.

Това не беше сила. Беше отчаяние.

Гневът изчезна от лицето на Елиът и на негово място се появи загриженост, но това беше даже по-зле. Придърпа ме към себе си в единственото убежище, което познавах — прегръдката му — и противоречиви чувства забушуваха в мен.

— Не ми трябва съжалението ти — казах и в същото време се притиснах в него, докато сълзите ми капеха по якето му.

— Не е съжаление — промърмори той, като загали разрошената ми коса с едната си ръка и ме прегърна през раменете с другата, — а любов.

Притисна ме по-плътно и заговори нежно в косата ми.

— Може между нас да не се е получило, но никога не си мисли, че ще се откажа от теб. Това няма как да се случи.

Сърцето ми се разби.

Сякаш някой беше забил шило в гръдния ми кош. Гърдите ми горяха от болката на несподелената любов. Тъжното беше, че аз бях обичала Елиът. Все още го обичах. Обичах го, защото ме бе измъкнал. Защото ми беше спасил живота. Обичах го, защото бе до мен през трите години, които бях прекарала в ада.

Но не го обичах; не можех да го обичам така — по начина, по който обичаш някой, който значи всичко за теб. Обичах го за всичко, което беше направил, но въпреки това, дори когато се бях лутала между живота и смъртта и той бе представлявал цялата ми вселена, отново не му се бях отдала изцяло.

В края на краищата сърцето ми принадлежеше на друг. Някой, който спираше дъха ми. Някой, в който бях влюбена толкова пламенно от момента, в който го бях видяла, че чак болеше. Някой, който внасяше светлина в целия ми живот, въпреки че смяташе, че семейството му ми го бяха отнели.

— Имам подарък за теб — каза Елиът, като се отдръпна от мен, за да затършува в джоба си. Извади чисто нов, искрящо розов айфон със слушалки.

— Нямаше нужда — отвърнах, докосвайки телефона с пръст. Беше страхотен.

— Вкарал съм се като „Татуиста“ — каза и посочи към екрана. — Ако случайно се зачудиш.

Засмях се и прегледах песните, които вече беше качил. Имаше страшно много парчета.

— Какъв е този плейлист? — попитах, като заразглеждах всяко едно заглавие. — „Джони си има пистолет“? „Червената дясна ръка“? Каква, по дяволите, е тази колекция?

— Е, не е ли повече от ясно — попита закачливо Елиът. — Това е плейлиста ти за отмъщение. Щом настояваш да се заемеш с всичко това, ще имаш нужда от саундтрак.

Поклатих глава и се засмях.

— Сега си спомних защо те харесвам толкова много — казах, сияейки, докато пъхвах новия си телефон в джоба.

— Заради изключително огромния ми пенис? — пошегува се Елиът, като се отправихме обратно към оградата.

Бутнах го игриво.

— Защото, без значение от случващото се, винаги успяваш да ме разсмееш.

— Дорнан — казах нежно, проследявайки с пръст дълбоките линии под очите му, — трябва да се обличаме. Службата ще започне скоро.

Минаваше осем часа, а погребението и моторният парад в чест на Чад щяха да започнат след няколко часа. Бях еднакво развълнувана и ужасена, а дълбоко в мен като бетонен слой се затвърди чувство на новопридобита решителност — тежък, притискащ и винаги там, за да ми напомня за крайната цел.

Ставах нетърпелива. Бях тук от почти месец, а трябваше да видя сметката на още шестима. Планът ми да ги убивам един по един рано или късно щеше да се окаже неподходящ, но засега беше най-доброто, с което разполагах, и затова се придържах към него.

Дорнан отвори очи и ме обходи с поглед.

— Ще носиш фитнес дрехи на шибаното погребение? — попита, а изпълненият му с мъка глас драскаше под кожата ми.

— Отидох да потичам — обясних. — Веднага влизам под душа.

Хвана ме за китката и ме дръпна към лицето си.

— Не съм ти казвал, че можеш да излизаш.

Поставих ръка на бузата му.

— Просто обиколих сградата няколко пъти — отвърнах и притиснах устните си нежно към челото му. — Не съм се отдалечавала на повече от тридесет метра от теб. Момчетата бяха с мен и брояха обиколките ми.

Беше лъжа, но се върза. Пусна ме и затвори очи, като се отпусна отново върху възглавницата. В този момент не бях сигурна какво точно да правя. Не понасях да съм близо до него, но трябваше да си изиграя картите.

Трябваше да избутам плана си до край.

И все още не бях открила шибаната видеокасета, с която целият свят щеше да научи какво бяха причинили на мен и на семейството ми Дорнан Рос и синовете му.