Лили Джърмейн - Шестима братя

Сега кървеше със сълзи, вместо с кръв, но накрая всичко беше еднакво. Щях да отнема всяка негова сълза, всеки негов син и тогава щях да пролея кръвта му.

— Сами… — прошепна той, забивайки пръсти в нежната кожа на бедрата ми. Цялата настръхнах в предпазливост. Никога не ме наричаше Сами.

Само малката или миличка .

— Мамка му, толкова съм твърд, че боли — каза, наблюдавайки ме с пламтящо напрежение в погледа.

Прикрих усмивката си, като затършувах за ципа на панталона му, който се беше опънал до скъсване. Когато го свалих внимателно надолу, твърдият му пенис изскочи напред, а капка предеякулационна течност блесна на върха му. Стиснах го силно с едната ръка, а с другата прокарах пръст по главичката. Продължавах да го гледам, докато повдигнах пръст и облизах солената течност.

Мъка. Опустошение. Загуба.

Той ме стисна още по-силно с пръстите си, засилвайки болката, но и удоволствието ми. Сякаш се държеше за мен като удавник за сламка, но бавно се изплъзваше.

Усмихнах се и изражението му се промени на секундата от измъчено и смирено до жадно и властно.

— Играеш си с мен — каза и повдигна бедрата ми насила. Остави едната си ръка на бедрото ми, а с другата дръпна рязко бикините ми настрани и нагласи пениса си пред отвора ми.

Бях наистина възбудена. Щяхме да правим утешителен секс. Няма по-уязвим момент за някой от този, в който стои гол и открит под теб, на ръба на екстаза.

Можех да видя всичко. През фасадата, през контрола, чак до чернилката в душата му. Виждах белезите, които бях оставила върху малката част от студеното му мъртво сърце, която бе способна да изпитва чувства към собствените му деца. Примитивен, човешки инстинкт, който въпреки ненавистта и долната му извратеност все още живееше в него. Притисна ме надолу към себе си, изпълвайки ме изцяло, и аз не можех да спра стенанието, което излезе през устните ми.

Извиках, когато започна да тласка по-бързо, а ръката му ме стискаше толкова силно, че ноктите му бяха на път да ме разкървят. Не беше останала никаква нежност помежду ни. Чукахме се диво като две разгонени животни, изпълнени с еуфория и отчаяние. С всеки груб тласък той излизаше напълно от мен и се забиваше отново с такава сила, че ми се привиждаха звезди. Усещах копнеж, еднакво приятен и болезнен. Всеки сантиметър разголена кожа беше настръхнала, дъхът на Дорнан по врата ми подпалваше нервните ми окончания, докато жадните му устни търсеха утеха и освобождение.

Изражението му стана открито, разголено и усетих как се стегна като камък вътре в мен.

— Ще… свърша — успя да промърмори, а очите му се притвориха.

Стиснах брадичката му и повдигнах нагоре главата му, така че погледите ни да се срещнат.

— Гледай ме, докато свършваш — прошепнах и това беше достатъчно да го докара до ръба. Той изстена шумно, надигна бедрата си към моите и се изля в мен. Оргазмът му изглеждаше разтърсващ и продължи няколко дълги тласъка.

— Дай ми всичко, скъпи — прошепнах в устата му, докато го наблюдавах, без да отмествам поглед, източвайки и последната капка мъка.

Най-накрая, когато приключи, отпусна главата си върху гърдите ми и пое зърното ми в уста. Когато се опитах да стана, стисна зъбите си, карайки ме да подскоча от внезапната захапка. Отпуснах се отново върху него, като не смеех да помръдна и се оставих той да ме води. Дълго стояхме така, може би към петнадесет минути, пенисът му беше омекнал, но все още беше в мен.

Най-накрая освободи зърното ми, облегна се назад и ме загледа с изморени и отегчени очи.

Очите на Джейс. Мисълта беше ужасяваща, затова я натиках дълбоко в съзнанието си, където криех останалите мрачни тайни. Той проследи извивките на веждите ми с пръсти, прокара ръцете си през пуснатата ми коса и обви гърлото ми с длани. Не стискаше силно, но жестът беше повече от ясен — може и да бях отгоре, но той командваше парада. Изненадах се, когато дрезгавият му глас разцепи тишината.

— Приличаш толкова много на нея — каза той с учудено изражение. — Как е възможно?

Много добре знаех за кой говори, но Сами не трябваше да знае.

— Коя? — попитах невинно.

Стисна хватката си около гърлото ми.

— Мариана — отвърна и вътрешно се засмях. Пет златни звезди за доктор Лий и невероятните му хирургически умения.

— Коя е Мариана? — попитах, напрягайки се, когато ръката му продължи да стиска гърлото ми, а другата се премести и ме дръпна силно за косата. Настроението му определено се беше променило. Маската се беше върнала на лицето му и нямаше и следа от уязвимост в изражението му. Отново бе станал непредсказуемата змия, която бе готова да те нападне всеки момент.