Джон Кларксън - Гангстерски рап

Джейк изслуша внимателно думите на Шоу.

— Нямаш проблем, човече. Смятай го за уредено.

Шоу знаеше, че ако нападателите му са все още в Бруклин, Джейк Бенет ще ги намери. Джейк беше работил доста време в бруклинския отдел на полицията като сержант. Знаеше как да издирва хора. Двамата си стиснаха ръцете и Шоу се запъти към изхода на участъка. Парнъл го последва на две крачки разстояние.

След като успя да поговори с Джейк, присъствието на Парнъл вече изобщо не го дразнеше. Изведнъж изобщо престана да го интересува какво се канеше да прави с него началството. И бездруго никога не беше обръщал особено внимание на началството. Момчетата, с които си в окопа, помисли си Шоу, това са хората, от които зависи дали ще се справиш, или не. Винаги е било така. Винаги ще е така. Майната им и на Парнъл и на Рейфорд, и на всички останали!

В този момент единственото, което му се искаше, бе да се добере най-сетне до колата си и да се пръждоса по-далеч оттук.

Парнъл го закара обратно до Флетбуш и бързо намериха колата му.

През цялото пътуване нито един от двамата не обели дума. Когато Шоу излезе от колата на Парнъл, не му подаде ръка. Ясно беше, че след приключването на инцидента стояха на противоположни позиции.

Парнъл се почувства задължен да повтори заповедта да се махне от града, но този път Шоу дори не си направи труда да му каже „добре“. Само кимна. Бяха от двете страни на разделителната линия. Парнъл оставаше вътре, Шоу беше изхвърлен навън.

Шоу се качи в седемгодишния си мъркюри, затвори всички прозорци, включи компактдиск-плеъра и потегли на север. Спря веднъж, за да зареди газ, да изпие чаша кафе на Мерит Паркуей и да позвъни на Джейн. Беше петнадесет минути след обичайния й час на събуждане. Начинът, по който му отговаряше, остави у него впечатлението, че е адски сънена. Можеше просто да се пъхне в леглото и да откара още няколко часа дълбок сън без никакви проблеми, помисли си той. Лошо, много лошо.

Каза й само, че е станал някакъв гаф в службата му и че се налага да се махне за няколко дни. Каза й го с тон, който означаваше „изобщо не ме питай защо и за какво“.

Докато се връщаше при колата си, Шоу си представи как Джейн поставя слушалката обратно на телефона. Опита се да си представи и израза на лицето й. Дали щеше да е загрижена? Дали изобщо щеше да се замисли? Дали изобщо й пукаше?

Едва ли, каза си той, докато се качваше отново в своя мъркюри.

Шоу увеличи скоростта. Зазоряваше се и магистралата се виждаше ясно. Той вдигна на 120 км/ч. Реши, че изобщо не му пука за глобите за превишена скорост.

Докато Арчи Рейнолдс караше своя Сааб 9000 SE по Интербъро Паркуей и пустите улички на Източен Ню Йорк и Браунсвил, нощта изсветля до мрачен ден.

Беше преминал през Садъл Брук, Ню Джърси, район осеян предимно с дървета и къщи, през Бронкс, доминиран от многоетажни жилищни сгради и през Куинс, смесица от двете. Сега навлезе в Браунсвил, в по-голямата част на който нямаше нищо друго, освен дълги редици боклуци и камари зидария, прекъсвани от постройки, полуразрушени и необитаеми, и опустошени от пожари. Къщите, апартаментите и търговските сгради, които бяха все още използваеми, бяха до такава степен излющени и порутени, че приличаха на гротескни бордеи, в рязък контраст със сърцето на града.

Много мизерия имаше в Браунсвил, и най-вече мизерен бе животът. Гневни групички млади мъже, струпани сред боклуците и отломките, застанали пред входовете на пиянски бърлоги, павилиони за вестници или станции на метрото. Или шетащи банди, в търсене на неизвестно какво сред тази пълна пустош и разруха.

Веднага щом Арчи подкара по улиците на Браунсвил, той включи радиото на 106 и натисна бутона на мигачите три пъти. Скрита вратичка, вградена в шофьорската врата щракна и се отвори. Той погледна вътре, за да се увери, че зареденият таурус 40-ти калибър РТ 101 си е на мястото, лесен за измъкване. Пистолетът се побираше спокойно във вратата на колата, но пълнителят му събираше дванадесет патрона, които Арчи можеше да изстреля в лицето на всеки тъпак, комуто би могло да хрумне да тръгне с рамо напред към сааба откъм уличната лампа и да се опита да отнеме бляскавата кола на този човек от средната класа. В края на краищата, не всеки можеше да знае, че в колата се вози самият Арчи Ар.

Арчи зави в страничната уличка, минаваща покрай надземните релси на Канарси. Уличната лампа с висока интензивност, предназначена да осветява целия район, отдавна беше счупена и сега единствената светлина, която се процеждаше наоколо, беше сивкавият предутринен светлик, под който всичко наоколо изглеждаше още по-мръсно и окаяно от обикновено.