Том Кланси - Мрежата

Зад гърба му момчетата помъкнаха Плеханов към хеликоптера. Когато го качиха вътре благополучно, Маркъс притича към Хауард.

Тъкмо навреме. Един от чеченците викаше нещо на руски. Нещо в смисъл „Кои сте вие, по дяволите?“ — това дори Хауард успя да си го преведе.

— Как се казват секретните им полицейски части? — запита той тихичко Маркъс.

— „Жали Кюлк“.

— Добре, кажи им, че сме от тях. И изпълняваме секретна мисия, така че да се разкарат, преди да са отнесли някой и друг куршум.

Можеше и да не се хванат. Но поне Хауард и хората му щяха да спечелят време — докато онези осмислят ситуацията.

Маркъс закрещя нещо на руски.

Междувременно Хауард даде заповед в предавателя: „Изтегляйте се по двойки към хеликоптера!“.

Чеченският командир извика нещо в отговор, а войниците му заеха позиции за стрелба.

— Надушват нещо гнило — подхвърли Фернандес.

Хауард се обля в студена пот.

Включи предавателя, като се молеше чеченците да са достатъчно далече, за да не чуят нищо.

— С-2, тук Алфа… С-2, отговори!

— Алфа, тук С-2.

— Имаме нужда от помощ. Трябва да отвлечете вниманието им, докато се изтеглим. Искам да се приближите и да стреляте отгоре по покрива на микробуса.

— Дадено, Алфа. Идваме. След около четиридесет и пет секунди.

— Хайде, момчета, да изчезваме — обърна се Хауард към хората си в предавателя.

Видя, че чеченците отклониха за момент вниманието си от тях. Гледаха нагоре и сочеха нещо. Сигурно бяха чули хеликоптера.

— Готови…

Отгоре зачатка картечница.

— Хайде, бегом!

Чеченците откриха огън по хеликоптера във въздуха.

Хората на Хауард вече бяха вътре. Отвън останаха само Хауард и Фернандес.

— Хайде, Хулио, влизай!

— Възрастните са с предимство.

Хауард се ухили и скочи в хеликоптера. Фернандес го последва.

— Бързо, нагоре!

Пилотът запали мотора и се издигнаха.

Чеченците схванаха каква е цялата работа и откриха огън и по втория хеликоптер.

Фернандес прати надолу няколко откоса. Чеченците се снижиха зад автомобилите си.

— С-2? Чувате ли? Къде сте?

— Точно зад вас, Алфа.

— Има ли пострадали?

— Не, сър, всичко е наред.

Хауард въздъхна облекчено. Всичко свърши. И този път успяха.

— С какво право ме отвличате!?! Това е незаконно! — негодуваше руснакът. — Глупаци! Това е международен скандал! Познавам влиятелни хора, които ще ви потърсят сметка! Много ще загазите… Няма да ви се размине!

Хауард сви рамене.

— Мисля, че току-що ни се размина.

Плеханов започна да псува на руски, обзет от безсилна ярост.

— Приятелю, ти уби човек, когото много уважавах. Не си ми симпатичен и не съм длъжен да те слушам. Ако не млъкнеш, току-виж си изпаднал от хеликоптера. Стават злополуки…

Руснакът явно осъзна сериозността на положението.

Събота, 09.10.2010, 18:54

Куонтико

Телефонът в заседателната зала иззвъня, Майкълс грабна слушалката.

— Сър, свързвам ви с полковник Хауард.

— Командир Майкълс?

— Слушам ви, полковник.

— Мисията изпълнена, сър. Летим към къщи.

Огромна тежест се свлече сякаш от гърдите на Майкълс.

— Поздравления, полковник! Имаше ли някакви проблеми?

— Нищо сериозно, сър.

В този момент влезе Тони. Майкълс обърна към нея сияещото си лице и вдигна палец нагоре.

— Ще се видим след няколко часа, командир.

— Очакваме ви, полковник. И още веднъж приемете моите благодарности.

Връзката прекъсна.

— Пипнали са го! Летят насам.

— Ще се обадя на Джей да го успокоя. Но… какво следва от тук нататък? Как смяташ да докажеш, че той именно е убиецът на Стив Дей?

— Всичко по реда си. Първо да се върна здрав и читав от срещата с Карвър.

— Мисля, че няма да те скастрят за проявената самоинициатива. В края на краищата нали всичко мина благополучно и нали президентът искаше точно това — да му предадем убиеца на Дей.

— Ще му го предадем… След като си поговорим на четири очи.

Неделя, 10.10.2010, 11:30

Куонтико

Ружьо, преоблечен като сержант от американската флота, стоеше до оградата на високото здание, в което се помещаваше Генералният щаб на Мрежата. Беше застанал на около триста метра от главния вход, но с оръжието, с което разполагаше, за него нямаше да представлява никакъв проблем да улучи човек от такова разстояние. Оръжието в сака до краката му беше „Ремингтън“, калибър 30–06, с оптичен мерник и десеторно увеличение.

Беше застанал в близост до автобусната спирка — нова-новеничка, все още без графити по нея. Можеше да почака десетина минути, без да рискува да привлече вниманието на когото и да било. Моряче чака автобуса си на спирката — каква по-обичайна гледка за Куонтико?