Том Кланси - Мрежата

Майкълс се ухили, въпреки че не му беше много до смях. Тони имитираше великолепно диалекта на тексаското момиче.

— „… И, значи, Ърнест става една сутрин и какво мислиш — изтупва се с вратовръзка и с единствената си снежнобяла риза, с панталони с ръб и всичко… и се стяга да ходи на интервю за работа. Знае, че ако получи тази работа, ще си върне Лорета, нали разбираш… Междувременно обаче става време за обяд и… наш Ърнест влиза в «Барбекюто на Рик». Поръчва си двойна порция свински ребърца и халба бира — да ги прокара. И докато чака да му донесат ребърцата — най-апетитните в цял Тексас, плувнали в мазнина… наш Ърнест решава да свърши нещо важно — обажда се на Лорета по телефона и й казва: «Миличка, довечера си облечи най-хубавата рокля и ме чакай — ще те водя на танци. Трябва да отпразнуваме новата ми работа.»

Та това е то — да си цветнокож, да си тръгнал на интервю, облечен с единствената си свястна риза, и да седнеш да ядеш мазни свински ребърца… На това му се вика «сигурен» в себе си човек, момичета.“

Майкълс се разсмя с глас.

— Струва ми се, че имаш нужда от това, Алекс. Като те гледам, отдавна не ти се беше случвало. Ако знаеш колко ти отива…

Погледна я. Имаше нещо в изражението, в гласа й. Не се лъжеше. Тази жена го харесваше. Което, честно казано, не му беше неприятно. Никак даже.

— Права си. Напоследък… не ми е много до това. А какво стана с тези момичета — приятелките ти?

— Мари Луиз отиде в Харвард — да учи право — и сега работи във фирмата на баща си. А Дириша стана професионална волейболистка. Три години игра в отбора на „Nike“, написа книга, стана спортен журналист в „Ню Йорк Таймс“, омъжи се преди няколко години и сега си има момченце, което се казва…

— … Ърнест.

Двамата се разсмяха, Тони имаше право. Наистина му се отразяваше много добре.

Точно сега обаче беше малко нервен. Хауард не му излизаше от главата. Досега трябваше вече да са се обадили… Какво ставаше с тях?

Дори всичко да беше минало благополучно, Карвър пак щеше да го стисне за гушата… Но ако на всичко отгоре акцията се беше провалила, направо не му се мислеше…

Неделя, 10.10.2010, 00:12

Грозни

— Движим се с максимална скорост, сър! — извика пилотът, за да надвика шума на мотора и насрещния вятър.

— Колко ни остава?

— Две-три минути. Ето я реката.

Мъжете в хеликоптера бяха въоръжени с белгийски пистолети, немски автомати и японски ножове и носеха защитно облекло, произведено в Израел.

Едно беше сигурно — дори да оставеха някакви улики, нищо не би насочило местната полиция към Съединените щати.

— Ето го камионът! — изкрещя Фернандес.

— Задават се големи неприятности… — поклати глава Хауард.

Военен конвой се приближаваше към спрелия камион: полицейска кола със запалена синя лампа, джип с картечница и полицейски микробус, също с включена сирена.

— Дявол да го вземе!

— Мога ли да се свържа със С-2? — обърна се Хауард към пилота.

— Опитайте, сър — би трябвало да можете.

— С-2, тук Алфа. Чувате ли ме? — запита Хауард командира на втория хеликоптер.

— Алфа, чуваме ви — отговориха в слушалките.

— С-2, стойте настрана. Повтарям — искам да стоите настрана. Ако се наложи, ще ви повикаме. Сега-засега нека не им предоставяме още една мишена.

— Разбрано, сър.

Хауард отново се обърна към пилота:

— Спускаме се надолу, Луут. Между камиона и онези…

— Дадено.

Хауард усети, че настръхва. Даде последни инструкции на хората си:

— Никой да не стреля без нужда! Излизаме в разгърнат строй, при пълна бойна готовност.

Огледа се. Нямаха никакво прикритие, но на мястото на онези не би започнал стрелба край складове за гориво просто така… Със сигурност първо щяха да си зададат някои въпроси — все пак виждаха само един камион, спрял насред пътя, и войници, които може би изпълняваха някаква секретна задача. Едва ли биха предположили, че това са американци, дошли, за да отвлекат един техен гражданин. Човек трябва все пак да знае по кого стреля и защо. Нали така?

Хеликоптерът се приземи.

— Всички долу! — даде команда Хауард, провери за последно оръжието си и хукна навън. Трябваше да приберат хората си.

Неделя, 10.10.2010, 00:18

Грозни

Военният конвой също спря. Чеченците бързо излязоха, готови за стрелба зад прикритието на автомобилите. Бяха петнайсетина души във военни униформи.

Хауард и хората му бяха на открито — в по-неизгодна позиция.

— Маркъс! — тихо каза Хауард в предавателя. — Качвайте вътре пратката и да се омитаме.