Том Кланси - Мрежата

— За какво става въпрос? — попита Бела недоумяващо.

Тайрън й обясни, че по стила на някой програмист може да се съди за много неща — включително и за народността му.

— Все пак мисля, че понатрупахме достатъчно информация за него… — въздъхна Джей. — Сега ще се опитаме да я обработим и… дано да ни е от полза.

Неделя, 03.10.2010, 15:23

Куонтико

Майкълс махна с ръка пред телефонната клетка.

— Ало? Да?

— Шефе, обажда се Джей. Най-после попаднахме на следа! Става въпрос за оня тип, които устройва разни изпълнения из Европа и Азия.

— Така ли, Джей? Това е направо страхотно.

И все пак, помисли си Майкълс, много по-страхотно щеше да е, ако следата водеше към убиеца на Стив Дей.

Лично за него този случай беше от първостепенна важност и всичко друго, включително и собствената му кариера, беше на заден план.

— Искам да систематизирам всичко, с което разполагаме, и веднага идвам!

Малко след този разговор телефонът иззвъня отново.

— Здрасти, татенце!

— Привет, дребосъче!

— Да не те събудих?

Алекс се засмя.

— Не, миличка, на работа съм — тук е три следобед.

— Искаш ли да включиш видеофона си?

Майкълс натисна копчето на компютъра си и образът на дъщеричката му се появи на екрана. Сю беше облечена в червена тениска и син гащеризон. Косата й беше малко по-къса от последния път, когато я видя. Сю ставаше все по-красива и… заприличваше все повече на майка си. Алекс включи собствения си видеофон и се ухили към камерата.

— Уау, татенце, изглеждаш съвсем като бабата на малкия Дракула.

— Толкова ли съм стар? А поне симпатична ли е тази… баба?

— О, не, татенце, от луната ли падаш?! Не ми казвай, че не си гледал нито една серия…

Алекс се усмихна още по-широко.

— Всъщност отдавна не съм сядал пред телевизора. Не ми е оставало време.

— Тц-тц… жалко… непременно трябва да го гледаш! Ще се посмееш. Ама наистина… изглеждаш ужасно. Какво ти е? Да не си болен?

— Не, миличка. Само съм много уморен. Напоследък работя много, а не съм почивал достатъчно. Но пък знаеш ли, имам си кученце…

— Истинско?!

— Съвсем истинско.

— О, какво е? Искам да го видя! Ще го вземеш ли със себе си, като дойдеш да ме гледаш в пиесата? Как го кръсти? Слуша ли те?

Алекс се засмя с глас.

— Мини пуделче е. Казва се Скаут и е по-дребен от котка. Много е умен и мисля, че двамата ще се харесате.

— Върхът! — Сю погледна някъде встрани и извика: — Мамо, мамо, знаеш ли, че татко си има кученце! И ще го доведе да го видя!

Меган промърмори нещо в другия край на стаята, но Алекс не чу какво точно.

— Значи мислиш, че ще станем приятели? — звънна отново в слушалката гласчето на Сю.

— Сигурен съм!

Сега, докато я гледаше, мисълта да напусне Вашингтон му се стори по-примамлива откогато и да било.

И все пак би предпочел да си тръгне по своя воля и с вдигната глава, а не да го изритат… но това беше отделен въпрос.

Освен това времето му още не беше изтекло. Всичко можеше да се случи.

Неделя, 03.10.2010, 16:00

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Рей Геналони погледна часовника си. По това време по пътищата беше същински ад. Разбира се, това беше грижа предимно на шофьора му, докато той самият се беше разположил удобно на задната седалка на лимузината, и все пак цялото това чакане го изнервяше.

Всяка минута му беше ценна, защото би могъл да я прекарва в компанията на Бриджит, а вместо това висеше в задръстването…

С Бриджит времето летеше. Десет години по-млада от него, готова да удовлетвори всяко негово желание, тя му доставяше невероятна наслада. Беше страхотно парче — не че като по-млад не беше имал и по-красиви любовници, но човек трябва да бъде реалист.

Беше й купил малка къща в един от тихите аристократични квартали. Преди да излезе от колата, бодигардовете му, както винаги, провериха района. Геналони се движеше в кортеж — по една кола с бодигардове отпред и отзад. Когато посещаваше Бриджит, бодигардовете винаги оставаха да пазят отвън — за всеки случай. Геналони извънредно много държеше на сигурността си.

Натисна звънеца на входната врата и Бриджит се появи в цялата си прелест, загърната в някакво полупрозрачно копринено наметало, което фактически не скриваше абсолютно нищо. Бриджит беше естествена блондинка (прадедите й бяха дошли някъде от Северна Европа — Швеция или може би Дания) — сочна, апетитна и закръглена точно колкото трябва. Тя държеше по една чаша шампанско във всяка ръка и сияеше в усмивка: