Том Кланси - Мрежата

Алекс съвсем се вкисна. Точно щеше да обърне гръб и да си тръгне, когато двамата го забелязаха.

— Хей, Алекс! — помаха му Тони.

Беше прекалено нервиран, за да й отговори, при това — без да знае защо. Тони имаше право да прави каквото си иска и с когото си иска по време на обедната си почивка. Вярно, че беше свикнал с присъствието й и беше започнал да я възприема като своя вярна сянка, но самият той винаги се беше държал сдържано и дистанцирано… Докато сега изведнъж разбра… че ревнува Тони от този наперен младок.

Е, така му се падаше.

Може би така дори беше по-добре. Тони беше негов пръв помощник, дясната му ръка. Една романтична връзка само би… усложнила нещата.

Тръсна глава, сякаш за да пропъди мисълта, която го човъркаше.

Само това му липсваше, като капак на всичко.

— Алекс?

— Здрасти, Тони. Минавах оттук и реших… да надникна. Всъщност съм тръгнал към кафето. Е, хайде, доскоро.

Събота, 02.10.2010, 13:00

Маями

Тук, на плажовете в Маями, обичайното й занимание беше да бяга за здраве. Не че си падаше по това — то просто беше част от новата й самоличност, пък и… я поддържаше в добра форма.

Днес Мора беше пробягала шест мили, при това последните две — в проливен дъжд. Когато най-после се прибра в стаята си, първото нещо, което забеляза, беше святкащата сигнална лампичка на компютъра.

Странно, алармата не се беше задействала, следователно никой не се беше опитвал да проникне в къщата. Какво тогава можеше да означава този предупредителен сигнал, че някой се опитва да измъкне секретна информация?

Изтръска косата си и се загърна с меката хавлиена кърпа. Започваше да свиква със субтропичния климат и непрестанните дъждове. Свали мокрите дрехи от себе си и побърза да седне пред компютъра.

— Защитна програма в действие.

Програмата започна да се набира на екрана — Мора предпочиташе да общува с компютъра по стария, изпитан начин. Виртуалната реалност не й вдъхваше особено доверие, тъй като беше свързана с прекалено откъсване от действителния свят. А Мора разчиташе на сетивата си и идеята да сърфира из мрежата, сляпа и глуха за всичко наоколо, изобщо не й допадаше.

Прегледа внимателно съдържанието на програмата. Някой се беше опитал да проникне в секретния файл „Селки“. Само че не беше никак лесно да се проследи точно тази информация — Мора беше взела всички мерки, за да заблуди и обърка натрапниците. Трябваше да се премине през същински лабиринт и този, който се беше опитал, явно е бил доста добър — иначе не би стигнал дотам.

— Да се проследи откъде е бил направен опит за пробив. — В гласа на Мора звъннаха метални нотки.

На екрана се появиха някакви колони от цифри и кодове, докато най-после компютърът показа изображението на една карта с примигващи стрелки и светлинки. След малко на екрана остана една-единствена — ярка и немигаща светлинка — в Ню Йорк. Под нея с пулсиращо червено се изписа и някакъв електронен адрес.

Значи така… Натрапникът е бил добър, но не чак дотам, че да вземе предпазни мерки, за да не бъде засечен. Изобщо не беше усетил клопката и сам беше влязъл в капана.

— Да се проследи адресът на имейла, незабавно! — даде следващото си нареждане Мора Съливан.

Отново цифрите заизпълваха екрана, докато накрая цялата тая бъркотия отстъпи място на един-единствен святкащ надпис: Предприятия „Руарк Електроник“.

— Искам имената на всички акционери и капиталовложители.

След секунди исканият списък се появи на екрана:

„Елоиз Камдън Руарк, президент на компанията и главен изпълнителен директор

Ричард Руарк, вицепрезидент

Мери Бет Кембел, ковчежник

акционерното дружество е основано на… така… така… така…“

А! Виж ти! Предприятия „Геналони“ държаха седемдесет и пет процента от акциите…

Ето ти на… Мора се облегна назад. Излизаше, че Геналони се опитва да я открие. Което всъщност можеше да се очаква при така стеклите се обстоятелства. Нещастникът… беше придобил някакво лустро и се опитваше да се държи като джентълмен, но всъщност си беше долнопробно копеле, чиито първобитни инстинкти при най-малкия намек за опасност му подсказваха само едно: да изгори всички мостове зад гърба си, а след това да застане на брега и да натисне главите на всички опитващи се да изплуват, от страх, че ако им подаде ръка, биха могли да повлекат и него в бездната.

В средите на Геналони един неуспешен опит сам по себе си беше залог за неприятности. А когато в цялата работа беше замесена и жена, това вече не можеше да се преглътне.