Розамънд Лъптън - Сестра

Натиснах звънеца на вратата ти с изтръпнали от студа пръсти. В продължение на няколко секунди всъщност наистина се надявах, че може да ми отвориш. После се заех да проверявам под саксиите с цветя. Знаех, че криеш ключа си там, даже ми беше казала името на въпросното растение, но аз не можех да си го спомня. Ти и мама винаги сте били градинарките в семейството. Аз бях твърде заета да ти изнасям лекции във връзка с пълната ти липса на предпазливост. Как е възможно някой да оставя ключа от входната си врата под саксия точно до прага? И то — в Лондон. Това беше ужасно безотговорно. Направо като да каниш сама крадците в дома си.

— Какво си мислите, че правите? — попита един глас над главата ми. Вдигнах очи към хазяина ти. Единственият път, в който го бях видяла, ми беше заприличал на един от онези старци в детските книжки — само да си лепнеше една бяла брада и щеше да се превърне в истински Дядо Коледа. Сега устните му бяха стиснати в ледена гримаса, лицето му беше небръснато, очите му святкаха с енергичния гняв на млад човек.

— Аз съм Биатрис Хеминг, сестрата на Тес. Срещали сме се веднъж.

Устата му омекна, очите му остаряха.

— Еймиъс Торнтън. Извинявай. Паметта ми вече не е както преди.

Той предпазливо заслиза по хлъзгавите стъпала.

— Тес спря да крие ключа си под розовата циклама. Даде го на мен.

Той дръпна ципа на портфейла си и извади отвътре един ключ. След като напълно беше игнорирала моята лекция в миналото, какво те беше накарало изведнъж да станеш толкова предпазлива?

— Преди два дни пуснах полицаите вътре — продължи Еймиъс. — Да проверят за улики. Има ли някакви новини? — Беше на път да се разплаче.

— Страхувам се, че не. Не.

Мобилният ми телефон иззвъня. Двамата с Еймиъс се стреснахме. Побързах да вдигна. Очите му ме гледаха с надежда.

— Ало?

— Здравей, скъпа. — Гласът на Тод.

Поклатих отрицателно глава към Еймиъс.

— Никой не я е виждал, освен това е получавала странни обаждания — казах, изненадана от треперенето на собствения си глас. — Тази вечер по телевизията ще излъчат полицейска възстановка. Трябваше да се престоря на нея.

— Но вие двете изобщо не си приличате — отвърна Тод. Прагматизмът му ми действаше успокояващо. Той беше по-заинтересуван от решенията покрай кастинга, отколкото от самия филм. Очевидно смяташе възстановката за абсурдна и излишна.

— Мога да изглеждам като нея. В известна степен.

Еймиъс внимателно се изкачваше по стълбите, водещи към неговата врата.

— Имам ли писмо от нея? В полицията казаха, че точно преди да изчезне, е купила марки за въздушна поща.

— Не, не си получила нищо.

Но може би писмото ти не беше имало време да стигне до Ню Йорк.

— Мога ли да ти се обадя след малко? Искам този телефон да е на разположение, в случай че тя се опита да звънне.

— Добре, щом така предпочиташ. — Звучеше раздразнено и аз изпитах тайно задоволство, че ти все така успяваше да го ядосаш. Тод очевидно смяташе, че по някое време ще се появиш жива и здрава и че той ще бъде първият, който ще ти прочете едно конско.

Отключих вратата на апартамента ти и влязох вътре. Бях го посещавала само колко — два-три пъти? — и всъщност никога не бях преспивала в него. Мисля, че всички изпитвахме облекчение, че в него нямаше достатъчно място за мен и за Тод, и следователно единствената ни възможност беше да отсядаме в хотел. Никога преди не бях обръщала внимание колко изметната бе дограмата на прозорците ти. През процепите проникваха резки струи леденостуден въздух. Стените ти бяха пропити с влага, студени на допир. На енергоспестяващите ти крушки им отне цяла вечност, за да започнат да хвърлят прилична светлина. Включих парното ти на максимум, но топлина се излъчваше само от горните пет-шест сантиметра на радиаторите. Дали просто не забелязваш тези неща, или просто си по-голям стоик от мен?

Забелязах, че кабелът на телефона ти е изключен. Затова ли непрекъснато ми даваше заето, когато се опитвах да се свържа с теб през последните няколко дни? Но, от друга страна, ти едва ли би го държала изключен през цялото време. Опитах се да овладея острата си тревога — ти често изключваше телефона си, когато рисуваше или слушаше музика, не понасяше нахалното му настояване за незаслужено внимание; така че когато за последно си била тук, може да си забравила да го включиш отново.

Започнах да връщам дрехите ти обратно в гардероба, доволна от връхлетялата ме обичайна вълна на раздразнение.