Розамънд Лъптън - Сестра

— Само още десет минути и ще приключим за днес — казва господин Райт и аз се изпълвам с благодарност. Нямах представа колко физически изтощително може да е всичко това.

— Влязохте ли в банята й? — пита той.

— Да.

— Погледнахте ли в шкафчето?

Поклатих глава.

— Значи не сте видели нищо странно?

— Напротив, видях.

Чувствах се смъртно уморена, мръсна и премръзнала до мозъка на костите си. Копнеех за горещ душ. Оставаха два часа до излъчването на възстановката по телевизията, така че разполагах с достатъчно време, но се притеснявах, че може да не чуя телефона, ако позвъниш. Помислих си, че вземането на душ е добра идея — обикновено любимият със сигурност се появява на прага на жената в мига, в който си е сложила маска на лицето и е нахлузила най-раздърпаната си пижама. Добре, съгласна съм, това едва ли може да се нарече логика, но наистина се надявах, че ако вляза да си взема душ, това ще те накара да се обадиш. Освен това мобилният ми телефон записваше съобщения.

Влязох в банята ти. Там, разбира се, нямаше душ, само вана с очукан емайл и мухъл покрай кранчетата. Бях поразена от контраста между тази тук и моята баня в Ню Йорк — дълбок поклон пред модернистичния шик в хром и варовик. Зачудих се как е възможно да придобиеш усещане за чистота, след като си била тук. За кратко ме облада чувството на превъзходство, после я видях — полицата с твоята четка и паста за зъби, с разтвора за контактни лещи и четката ти за коса с дълги косми, заплетени в зъбите й.

Осъзнах, че не съм спирала да подхранвам надеждата, че си направила нещо глупаво и типично студентско, като да заминеш на някакъв фестивал или да вземеш участие в протест; че се държиш по обичайния за теб безотговорен начин и си пренебрегнала опасностите, до които би довел животът на палатка в някое заснежено поле при жена, бременна в осмия месец. Бях си представяла как ти се карам заради явното ти нехайство. Полицата с тоалетните ти принадлежности разби всичките ми фантазии. Нямаше място за надежда. Където и да се намираше, ти не беше го планирала.

Господин Райт изключва магнетофона.

— Да спрем до тук.

Кимам и примигвам, опитвайки се да се отърся от спомена за дългите ти косми по четката за коса.

Една секретарка с вид на матрона влиза и ни уведомява, че журналистите пред апартамента ти са достигнали застрашителна бройка. Господин Райт е загрижен, пита ме дали не бих искала да ми намери друго място, където да отседна.

— Не. Благодаря ви. Искам да съм си у дома.

Ако не възразяваш, вече наричам апартамента ти свой дом. Живея в него от два месеца и го чувствам като такъв.

— Искате ли да ви закарам? — пита ме той. Изненадата ми трябва да е явна, защото се усмихва. — Няма да ме притесните. А и съм сигурен, че днешният ден е бил голямо изпитание за вас.

Полиестерната вратовръзка със сигурност е подарък. Той е мил човек.

Любезно отхвърлям предложението му и той ме изпраща до асансьора.

— Ще ни отнеме няколко дни да вземем показанията ви. Надявам се, че не възразявате?

— Не. Разбира се.

— Така е, защото вие сте не само основният свидетел, но и основният разследващ.

„Разследващ“ звучи твърде професионално за онова, което бях направила. Асансьорът пристига и господин Райт задържа вратата, за да вляза вътре.

— Показанията ви ще циментират обвинението — казва ми той и докато пътувам надолу с претъпкания асансьор, си представям как думите ми покриват като смола корпуса на лодката на обвинението и я импрегнират.

Навън слънчевите лъчи са стоплили вечерния въздух и по твърдите сиви тротоари пред кафенетата изникват като гъби бели чадъри. Офисите на следствената служба са само на две преки от Сейнт Джеймс Парк и мисля, че една част от пътя към къщи ще измина пеша.

Опитвам се да мина напряко към парка, но надеждите ми за скъсяване на маршрута се оказват в задънена улица. Връщам се обратно по същия път и чувам стъпки зад гърба си — не окуражителното потракване на високи токчета, а безшумното и заплашително промъкване на мъж. Макар и завладяна от страх, си давам сметка за клишето „жена, преследвана от злото“ и се опитвам да го изтласкам от съзнанието си, но стъпките продължават и вече са по-близо, и се чуват по-силно. Мъжът, разбира се, ще ме подмине, ще прекоси от другата страна, за да покаже, че не ми желае злото. Вместо това той приближава. Чувствам хладния му дъх върху задната част на врата си. Хуквам, движенията ми са насечени от страх. Стигам до края на задънената улица и виждам хората по един оживен тротоар. Присъединявам се към тях и, без да се оглеждам, се отправям към метрото.