Розамънд Лъптън - Сестра

Казвам си, че това просто не е възможно. Той е задържан, заключен в затвора без право на гаранция. След процеса ще остане там до края на живота си. Трябва да съм си въобразила.

Влизам в едно от влакчетата и рискувам да хвърля бърз поглед из вагона. Веднага виждам снимката ти. На първата страница на „Ивнинг Стандарт“ — същата, която ти направих във Върмонт, когато ми дойде на гости преди две лета; развятата зад гърба ти коса прилича на блестящо платно, лицето ти свети. Красотата ти спира дъха. Нищо чудно, че са избрали да те сложат на първата си страница. Вътре е снимката, на която си прегърнала Лео — направих ти я, когато беше на шест. Помня, че тъкмо беше плакала, но това изобщо не личеше. Лицето ти бе приело нормалното си изражение в мига, в който се беше усмихнала за пред фотоапарата. До твоята снимка има и една моя, от вчера. Моето изражение обаче не е нормално. За щастие, вече не ме е грижа как излизам на снимка.

Слязох на станция „Бадбрук Гроув“. Забелязах колко бързо се движат лондончани — нагоре по стълбите и през бариерите за билети, — без да докосват някого. Докато приближавам към изхода, отново усещам някого близо зад себе си, студеният му дъх отново е върху врата ми — гъделичкащо усещане за заплаха. Бързо се отдалечавам; блъскам се в хората по пътя ми, опитвам се да си внуша, че това всъщност е течението, причинено от влаковете долу.

Може би страхът и ужасът, веднъж изпитани, дълбоко се вкореняват в човек дори когато причината за тях вече си е отишла; оставят зад себе си задрямал ужас, който лесно може да бъде събуден.

Стигам до Чепстоу Роуд и съм зашеметена от масата хора и превозни средства. Пред къщи са струпани нови медийни екипи от всички краища на Великобритания, че и от чужбина. Вчерашното стълпотворение на пресата в момента ми изглежда като селски панаир, прераснал в „Дисниленд“.

Намирам се на десет врати от апартамента ти, когато техникът с хризантемите ме съзира. Приготвям се за сблъсъка, но той се извръща; тактичността му отново ме удивлява. Две врати по-късно ме забелязва репортер. Тръгва към мен и всички останали го следват. Хуквам надолу по стълбите, успявам да вляза вътре и да затръшна вратата.

Силният тътен отвън изпълва пространството като буботене на трифиди; към стъклото са притиснати неприлично дълги обективи. Спускам завесите, но светкавиците продължават да примигват заслепяващо през тънката материя. Също както вчера се оттеглям в кухнята, но и там не намирам спокойствие. Някой удря с юмрук по задната врата, звънецът на входа звъни. Телефонът замлъква най-много за секунда, после отново се обажда. Мобилният ми се присъединява към какофонията. От къде са взели номера ми? Звуците са настойчиви и доминиращи, настояват за отговор. Спомням си първата вечер, която прекарах в апартамента ти. Тогава си мислех, че няма нищо по-самотно от мълчалив телефон.

В десет и двадесет вечерта изгледах телевизионната възстановка от твоя диван, придърпала индийската ти завивка върху себе си в безуспешен опит да се стопля. От разстояние наистина изглеждах доста убедителна твоя версия. Накрая последва молба за информация и се изписа телефонен номер, на който да се звъни.

В единадесет и половина вдигнах телефона, за да се убедя, че работи. После изпаднах в паника, че именно в момента, в който проверявам, някой може да се опитва да се свърже с мен: ти или от полицията, за да ми кажат, че са те открили.

Полунощ. Нищо.

Един часа след полунощ. Чувствах как заобикалящата ме тишина ме задушава.

Един и половина. Чух се как крещя името ти. Или и твоето име беше погребано в тишината?

Два часа. Долових някакъв шум до вратата. Спуснах се да отворя, но се оказа само бездомната котка, която беше приютила преди няколко месеца. Млякото в хладилника беше отпреди седмица и вече се беше вкиснало. Нямах нищо, с което да спра гладния й плач.

В четири и половина отидох до спалнята ти, промъквайки се през тясното пространство покрай статива ти и купчината изрисувани платна. Порязах стъпалото си и се наведох да потърся парчетата стъкло. Дръпнах пердетата на спалнята и забелязах найлона, залепен с тиксо към рамката на счупения прозорец. Нищо чудно, че апартаментът приличаше на хладилник.

Легнах в леглото ти. Найлонът плющеше на ледения вятър — неравномерен нечовешки звук, толкова притеснителен, колкото и студа. Пижамата ти беше под възглавницата. Миришеше също като роклята ти. Прегърнах я, прекалено премръзнала и нервна, за да заспя. Трябва да бях успяла да го направя по някакъв начин.