Розамънд Лъптън - Сестра

Суграшицата накисна перуката и се спусна на тънка вадичка по гърба ми. Под разкопчаното яке тънката ти памучна рокля, натежала от ледената вода, прилепна към тялото ми. Виждаше се всяка негова извивка. Ти би сметнала това за забавно — полицейска възстановка, превръщаща се в софт порно. Една кола намали, докато ме подминаваше. Шофьорът, мъж на средна възраст, седнал на сухо и на топло, ме погледна през предното стъкло. Зачудих се дали някой не е спрял да ти предложи да те закара до някъде, това ли се е случило? Но не можех да си позволя да си мисля какво е станало с теб. Въображението ми щеше да ме отведе до лабиринт от ужасяващи сценарии, сред които щях да обезумея напълно, а трябваше да запазя здравия си разум, иначе нямаше да съм ти от никаква помощ.

Когато се върнах в участъка, мама ме посрещна в съблекалнята. Цялата бях прогизнала, треперех неконтролируемо от студ и умора. Не бях спала повече от двадесет и четири часа. Започнах да събличам роклята ти.

— Знаеш ли, че мирисът се състои от откъснали се миниатюрни фрагменти? — попитах я. — Веднъж ни го казаха в училище.

Мама незаинтересовано поклати глава. Но докато вървях в суграшицата, аз си спомних този факт и разбрах, че мирисът на роклята ти се дължи на миниатюрните частици от теб, заклещени в тъничките памучни фибри. В крайна сметка се оказа, че не е било съвсем ирационално да си те представям близо до мен. Да де, добре, по някакъв извратен начин.

Подадох на мама роклята ти и започнах да обличам дизайнерския си костюм.

— Трябваше ли да я изкарваш толкова опърпана?

— Тя така изглежда, мамо. Няма смисъл да я изкарваме друга и хората да не я разпознаят.

Когато ни снимаха, мама имаше обичай да ни привежда в ред. Дори по време на празнуването на рождени дни бързо избърсваше изцапана с шоколад уста и прокарваше джобен размер четка през косите ни веднага щом зърнеше фотоапарат. Още тогава ти казваше, че ще изглеждаш много по-добре, ако „положиш малко усилия като Биатрис“. Но аз изпитвах задоволство, примесено със срам, защото ако „положеше усилия“, очевидната разлика помежду ни щеше да стане ясна за всички наоколо, а също и защото критиките на мама бяха индиректен комплимент към мен — а нейните комплименти винаги бяха толкова редки.

Мама ми подаде годежния пръстен и аз го нахлузих на пръста си. Тежестта му около пръста ми ми подейства успокояващо, сякаш Тод държеше ръката ми.

Полицай Върнън влезе. Полата й беше влажна, розовите й бузи — още по-розови.

— Благодаря, Биатрис. Справихте се страхотно. — Почувствах се странно поласкана. — Ще излъчат записа тази вечер по местните новини — продължи тя. — Ако получим някаква информация, детектив Финбъро ще ви уведоми веднага.

Притеснявах се някой приятел на татко да не види възстановката по телевизията и да му позвъни. Полицай Върнън, проницателна в емоционално отношение, предложи полицията във Франция да уведоми баща ни лично, „очи в очи“, сякаш бе за предпочитане пред това ние да му се обадим. Приех предложението й.

Господин Райт разхлабва полиестерната си вратовръзка; първите лъчи на пролетното слънце най-неочаквано превземат отопляваните с централно парно офиси. Но аз съм благодарна за топлината.

— Говорихте ли още с детектив Финбъро същия ден?

Само за да потвърдя номера, на който можеше да ме открие.

— По кое време напуснахте полицейския участък?

— В шест и половина. Мама си беше тръгнала един час по-рано.

Никой в участъка не беше разбрал, че мама не само не притежава кола, но и не може да шофира. Полицай Върнън ми се извини; каза, че сама би я закарала, ако е знаела. Като се замисля, полицай Върнън притежаваше достатъчно съчувствие, за да види крехката личност под коравата черупка на плисираната тъмносиня пола и възмущението на жена от средната класа.

Вратите на полицейския участък се затвориха зад гърба ми. Тъмният леден въздух ме шибна през лицето. Фаровете на колите и уличните лампи ме дезориентираха, пълните с хора тротоари ме плашеха. За миг те видях сред тълпата. Тогава разбрах, че когато си разделен от любим човек, е нормално да го виждаш сред непознати; реакция, свързана с разпознавателните звена в мозъка, когато е прегрял и е лесно да бъде провокиран. Този жесток трик на съзнанието ми трая само няколко секунди, но бе достатъчно дълъг, за да ме накара да почувствам физически колко силно се нуждаех от теб.

Паркирах до стълбището, водещо надолу към апартамента ти. До високите си лъскави съседи твоята сграда изглеждаше като някой беден роднина, който от години не може да си позволи нов слой бяла боя. Спуснах се надолу към приземния етаж по стръмните ледени стъпала, стиснала куфара с дрехите ти в ръка. Една оранжева улична лампа скъпернически ми отпускаше светлина. Как не си си счупила някой глезен през последните три години?