Розамънд Лъптън: Сестра

— Мисля, че е по-добре да се застраховаме, за да избегнем грешки. Особено сега, когато знаем, че е бременна.

Той даде нареждания на няколко младши полицаи. Имаше дискусии относно снимачния екип и изпълнителката на твоята роля. Не исках да те имитира някой непознат, затова предложих аз да го направя. Когато излизахме от стаята, детектив Финбъро се обърна към мен:

— Господин Коди е доста по-възрастен от сестра ви, нали?

Петнадесет години по-възрастен и твой преподавател. Би трябвало да е бащинска фигура, а не любовник. Да, знам, че съм ти го казвала и преди — много пъти, — стигайки заплашително до критика, което пък те принуждаваше да ми кажеш с твърде много думи да спра да ти се меся (само дето ти щеше да използваш английския еквивалент и да ми кажеш да престана да си пъхам носа, където не ми е работата). Детектив Финбъро все още чакаше да му отговоря.

— Попитахте ме дали съм близка с нея, не дали я разбирам.

Сега мисля, че те разбирам, но тогава — не.

Детектив Финбъро ми разказа повече за възстановката.

— Една служителка от пощенския клон на Ексибишън Роуд си спомни, че Тес е купила картичка и марки за въздушна поща преди два следобед. Не спомена, че сестра ви е била бременна, но предполагам, че заради плота помежду им жената не е успяла да я види добре.

Забелязах мама да се задава от долния край на коридора.

Детектив Финбъро продължи:

— Тес е пуснала картичката от същата поща някъде преди два и петнадесет.

Гласът на мама се намеси с уморено търпение:

— Картичката е била за рождения ми ден. Не е идвала да ме види от месеци. Почти не се обажда. Но ми изпраща картичка, сякаш това ще компенсира неуважението й.

Преди две седмици те подсетих, че идва рожденият й ден, нали?

Преди да продължим, искам да съм напълно откровена при разказването на тази история, затова трябва да призная, че ти беше права за Тод. Той не чуваше песента ми. Защото нито веднъж не съм пяла за него. Нито за някого другиго, впрочем. Може би съм като някоя от онези птици, които могат да имитират единствено автомобилните клаксони.

Господин Райт става, за да пусне венецианските щори и да спре потока светлина от яркото пролетно слънце.

— И по-късно същия този ден направихте възстановката? — пита той.

— Да.

Господин Райт разполага с видеозапис и няма нужда от допълнителни детайли покрай изключителното ми маскиране, но аз зная, че ти искаш да ги чуеш. Умираш си да разбереш как съм се превъплътила в теб. Между другото, не се справих зле. Ще ти разкажа, без да обяснявам нещата от позициите на настоящия момент.

Една служителка на средна възраст, полицай Върнън, ме заведе да се преоблека. Беше с розови бузи и здрав вид, сякаш току-що се бе прибрала от доенето на кравите, а не от патрулиране из лондонските улици. Дадох си сметка за бледия си тен и зачервените си очи; безсънният полет си беше казал думата.

— Мислите ли, че ще има някаква полза? — попитах я.

Тя ми се усмихна и ме прегърна за секунда — това ме изненада и обърка, но и ми хареса.

— Да, мисля. Прекалено голяма разправия е да се правят възстановки, ако няма наистина добър шанс да се размърда нечия памет. А сега, след като знаем, че Тес е бременна, е още по-вероятно някой да я е забелязал. Хайде да се заемем с дрехите ви, става ли?

По-късно открих, че макар да бе на четиридесет години, полицай Върнън работеше в участъка едва от няколко месеца. Стилът й на работа отразяваше топлата й майчинска природа.

— Прибрах някои дрехи от апартамента й — продължи тя. — Знаете ли какво би носила?

— Рокля.

Коремът й толкова беше пораснал, че нищо друго не би й станало, а тя не можеше да си позволи да си купува дрехи за бременни. За щастие, повечето й дрехи бяха торбести и безформени.

— Удобни, Би.

Полицай Върнън отвори един куфар. Беше сгънала прилежно всяка една от опърпаните ти дрехи и ги беше завила в хартия. Бях трогната от загрижеността, която беше проявила. Все още съм.

Избрах най-малко мърлявата дреха — обемистата ти лилава рокля от „Уисълс“ с бродерията на подгъва.

— Купи си това от една разпродажба преди пет години — казах.

— Добрата марка издържа дълго, нали?

Все едно бяхме в пробните на „Селфридж“.

— Да, така е.

— Винаги си струва, ако човек може да си го позволи.

Бях благодарна на полицай Върнън за способността й да разговаря за незначителни неща, да хвърля вербален мост между двама души в една почти невероятна ситуация.