Розамънд Лъптън - Сестра

— После какво стана? — пита ме.

— Мама ме посрещна и аз отидох в полицейския участък.

— Можете ли да ми разкажете за това?

Мама ме чакаше на летището, облечена в палтото си от камилска вълна на марката „Джейгър“. Забелязах, че не си е сресвала косата и че гримът й е доста непохватно поставен. Знам: не бях я виждала в такъв вид от погребението на Лео.

— През целия път от Литъл Хадстън до тук пътувах с такси. Самолетът ти закъсня.

— Само с десет минути, мамо.

Навсякъде около нас се прегръщаха влюбени, роднини и приятели, щастливи да се видят отново. Ние двете обаче се чувствахме физически неловко една с друга. Не мисля, че дори се целунахме.

— Може да се опитва да се свърже с мен по телефона, докато съм навън — каза мама.

— Ще го направи отново.

Но откакто бях кацнала, бях проверила безброй пъти мобилния си телефон.

— Много глупаво от моя страна — продължи мама. — Не зная защо очаквам да ми позвъни. Тя на практика е спряла да ми се обажда. Прекалено голямо усилие ще й коства, предполагам. — Разпознах твърдите трохи на раздразнението. — А кога за последно си направи труда да ме посети?

Зачудих се кога ли и тя ще започне да сключва сделки с Бога.

Взех кола под наем. Беше едва шест часа сутринта, но трафикът по М-4 в посока Лондон вече беше достатъчно натоварен; ядосаното гневно пълзене на абсурда, наречен „час пик“, забавено още повече от снега. Отивахме направо в полицейския участък. Не успях да включа парното на колата и думите ни за кратко увисваха като малки кълбета пара в студения въздух помежду ни.

— Говори ли вече с полицията? — попитах.

Думите на мама сякаш се сбръчкаха от раздразнение във въздуха.

— Да, сякаш имаше някакъв смисъл. Какво знам за нейния живот?

— Знаеш ли кой е съобщил за изчезването й?

— Хазяинът й. Еймиъс някой си — отвърна мама.

Никоя от нас не можа да се сети за фамилията му. Стори ми се странно, че именно твоят застаряващ хазяин се е обадил в полицията, за да съобщи, че те няма.

— Казал им, че получавала притеснителни обаждания по телефона — добави мама.

Въпреки студа в колата усетих, че лепна от пот.

— Какви точно притеснителни обаждания?

— Не ми обясниха — отвърна мама.

Погледнах я. Бледото й разтревожено лице надничаше иззад ръба на фон дьо тена — застаряваща гейша в жълто-оранжев тон на „Клиник“.

Когато пристигнахме в полицейския участък на Нотинг Хил, беше седем и половина, но — както е типично за зимните месеци — бе все още тъмно. Шосетата бяха претъпкани с коли, но прясно поръсените с пясък тротоари бяха почти пусти. За пръв и последен път бях стъпвала в полицията, когато трябваше да съобщя, че съм си загубила телефона; дори не ми го бяха откраднали. Така и не стигнах по-далеч от приемната. Този път ме преведоха покрай нея и се озовах в непознатия свят на стаите за разпити, килиите и полицаите със затъкнати в коланите палки и белезници. Този свят нямаше никаква връзка с теб.

— И се срещнахте с детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да.

— Какво впечатление ви направи?

Внимателно подбирам думите си:

— Загрижен. Старателен. Порядъчен.

Господин Райт е изненадан, но бързо го скрива.

— Спомняте ли си нещо от това първо интервю?

— Да.

В началото бях като зашеметена от изчезването ти, но после възприятията ми се изостриха максимално; виждах прекалено много детайли и прекалено много цветове, сякаш светът се бе превърнал в анимационен филм на „Пиксар“. Другите ми усещания също бяха изострени максимално: чувах тракането на стрелките на стенния часовник, проскърцването на крака на някой стол по балатум; можех да подуша цигарения дим, пропил се в някое палто на закачалката на вратата. Бял шум, усилен докрай, сякаш мозъкът ми вече не можеше да игнорира незначителното. Вече всичко имаше значение.

Мама беше отведена от една жена полицай за чаша чай и аз останах сама с детектив-сержант Финбъро. Той се държеше любезно, дори старомодно-любезно. Приличаше повече на някой дон от Оксбридж, отколкото на полицай. През прозореца виждах суграшицата навън.

— Можете ли да се сетите за някаква причина, поради която сестра ви да е заминала за някъде? — попита ме той.

— Не. За никаква.

— А тя би ли ви казала?

— Да.

— Живеете в Америка?

— Непрекъснато си телефонираме и си разменяме имейли.

— Значи сте близки.

— Много.

Разбира се, че сме близки. Различни — да, но близки. Възрастовата разлика никога не ни е отдалечавала една от друга.