Розамънд Лъптън: Сестра

— Кога за последно говорихте с нея? — попита той.

— Мисля, че миналия понеделник. В сряда отидохме на планина само за няколко дни. На няколко пъти се опитах да й се обадя от един ресторант, но номерът й непрекъснато даваше заето; тя е способна да разговаря с приятелките си в продължение на часове — опитах се да изпитам раздразнение — в края на краищата аз съм тази, която плаща телефонните ти сметки; протягах ръка към една стара позната емоция.

— Опитахте ли да позвъните на мобилния й?

— Не. Тя го загуби преди около два месеца или пък й го откраднаха. Много е разсеяна — отново опит да се ядосам.

Детектив Финбъро замълча за момент, обмисляйки най-правилния начин, по който да формулира следващия си въпрос. Тактичен човек.

— Значи смятате, че изчезването й не е доброволно?

— Не е доброволно. — Мек начин да се назове нещо жестоко. По време на тази първа среща никой не произнесе думата „отвличане“, нито „убийство“. Между мен и детектив Финбъро бе постигнато мълчаливо съгласие. Бях му благодарна за проявения такт; беше твърде скоро, за да назоваваме нещата с истинските им имена.

Изстрелях въпроса си:

— Майка ми каза, че е получавала обезпокоителни обаждания?

— Според хазяина й — да, така е. За нещастие, не му е казала никакви подробности. Споделяла ли е с вас нещо по въпроса?

— Не.

— И не ви е казала, че се чувства уплашена или застрашена? — попита.

— Не. Нищо такова. Звучеше нормално; щастлива.

И аз имах въпрос:

— Проверихте ли всички болници? — докато питах, долових грубостта и зле прикритата критика в думите си, затова добавих: — Просто си помислих, че може да е започнала да ражда преди определения термин.

Детектив Финбъро остави кафето си; звукът ме накара да подскоча.

— Не знаехме, че е била бременна.

Изведнъж се появи спасителна сламка и аз заплувах към нея.

— Ако болките са започнали преждевременно, може да е в някоя болница. Не бихте проверявали в родилните отделения, нали?

— Обръщаме се към болниците с молба да проверят всички новопостъпили пациенти, а това включва и тези в родилните отделения — отвърна той и сламката ми се изплъзна. — Кога трябва да се роди бебето?

— След по-малко от три седмици.

— Знаете ли кой е бащата?

— Да. Емилио Коди. Преподавател е в колежа по изкуствата.

Не спрях дори да си поема дъх. Не беше време за дискретност. Детектив Финбъро не се показа изненадан, но може би това беше част от полицейския тренинг.

— Ходих до колежа… — започна той. Мирисът на кафе от пластмасовата му чаша беше станал противно силен.

Прекъснах го:

— Сигурно много се притеснявате за нея.

— Обичам да си върша стриктно работата.

— Да, разбира се.

Не исках детектив Финбъро да ме сметне за истеричка, а за овладяна и интелигентна жена. Помня как си помислих, че би трябвало да ми е все едно какво е мнението му за мен. По-късно щях да разбера, че всъщност е имало огромно значение.

— Срещнах се с господин Коди — каза ми детективът. — Не спомена да е имал някаква връзка с Тес, само каза, че е негова бивша студентка.

Емилио продължаваше да не те признава дори когато беше изчезнала. Съжалявам. Но неговата „дискретност“ винаги е била такава — отрицание, прикрито зад по-приемливо съществително.

— Имате ли представа защо господин Коди би искал да скрие връзката им от нас? — попита детективът.

Имах и още как!

— Колежът не позволява на преподавателите да правят секс със студентите си. Освен това е женен. Той накара Тес да прекъсне за известно време, когато бременността й пролича.

Детектив Финбъро стана; маниерите му се бяха променили — сега беше повече полицай, отколкото дон от Оксбридж.

— Понякога използваме един местен новинарски канал при случаи с изчезнали хора. Искаме да направим телевизионна възстановка на последните й известни ни часове.

Навън, зад прозореца с метални решетки, запя птичка. Гласът ти прозвуча в съзнанието ми така ясно, сякаш беше в стаята с мен:

— В някои градове птиците вече не могат да се чуват една друга заради шума. След известно време забравят сложността и красотата на песните си.

— Това какво общо има с мен и Тод? — попитах.

— Някои са се отказали напълно от пеенето и безпогрешно имитират клаксоните на колите.

Гласът ми прозвуча раздразнено и нетърпеливо:

— Тес.

— Тод чува ли твоята песен?

Тогава пренебрегнах интензивността на студентските ти емоции, сметнах ги за нещо, което бях надраснала години преди тебе. Но в онази полицейска стая отново си спомних разговора ни, защото мислите за птичи песни, за Тод, за каквото и да било, бяха бягство от сериозността на онова, което се случваше. Детектив Финбъро усети тревогата ми.