Розамънд Лъптън - Сестра

— Знаете ли защо хазяинът на Тес не е казал, че е бременна, когато е съобщил за изчезването й?

— Не, страхувам се, че не знам. Може да питате детектив сержант Финбъро.

Набутах втора възглавница под роклята и се опитах да си придам убедителен вид. За момент цялото нещо се превърна в абсурден фарс и аз се засмях. Полицай Върнън също се засмя — спонтанно — и аз видях, че усмивката е нейното обичайно изражение. Сигурно полагаше огромни усилия, за да изглежда сериозна и състрадателна през такава голяма част от времето.

Мама влезе.

— Нося ти малко храна, скъпа — каза ми тя. — Трябва да се храниш добре.

Обърнах се и я видях да държи хартиена торба; тази проява на майчинско чувство от нейна страна ме трогна. Но когато погледът й се спря върху мен, лицето й се вледени. Бедната мама. Фарсът, който на мен ми се беше сторил като черна комедия, се бе оказал жесток за нея.

— Но ти трябва да й кажеш. Колкото повече отлагаш, толкова по-зле ще става.

— Онзи ден видях тази мисъл, напечатана върху една кухненска кърпа. Под нея беше написано: „Никога не отлагай днешната работа за утре“.

— Тес… (Всъщност дали само не въздъхнах с онази експресивна въздишка на по-голяма сестра?)

Ти се засмя и шеговито ме подкачи:

— Все още ли носиш гащи с избродирани дните от седмицата?

— Сменяш темата. А от въпросните гащи се отказах още когато бях на девет.

— Наистина ли ги носеше в точните дни?

— Ще се засегне много, ако не й кажеш.

Погледнах обратно към мама, предусещайки въпроса й, и й отговорих, без да сме си разменили и една дума: да, бременна беше; да, не беше й казала и да, сега целият свят, или най-малкото целият свят, който гледаше телевизия, щеше да разбере за това.

— Кой е бащата?

Не отвърнах; един шок засега й беше достатъчен.

— Ето защо не е идвала да ме види от месеци, нали? Прекалено се е срамувала.

Беше по-скоро изявление, не въпрос. Опитах се да я успокоя, но тя реагира на думите ми с необичаен за нея жест.

— Виждам, че поне смята да се ожени за нея.

Гледаше към годежния ми пръстен, който не се бях сетила да сваля.

— Пръстенът е мой, мамо.

Бях абсурдно засегната, че досега не го е забелязала. Свалих големия диамант от пръста си и й го подадох. Тя го сложи в чантата си и дръпна ципа, без дори да го удостои с поглед.

— Той възнамерява ли изобщо да се ожени за нея, Биатрис?

Може би трябваше да проявя добрината да й кажа, че Емилио Коди вече е женен. Това щеше да подкладе гнева й към теб и да задържи ледения ужас настрана още известно време.

— Нека първо да я открием, мамо, пък после ще се тревожим за нейното бъдеще.

Полицейският снимачен екип се беше разположил близо до метростанция „Южен Кенсингтън“. Аз — звездата на този малък филм — получих инструктаж от един млад полицай с нещо прилично по-скоро на шапка, отколкото на шлем. Модният режисьор полицай каза:

— Добре, тръгвайте.

И аз тръгнах по Ексибишън Роуд, отдалечавайки се от пощата.

Ти никога не си имала нужда да качваш самочувствието си на високи токчета, затова с неохота смених моите обувки с твоите равни балетни пантофки. Бяха ми големи и затова напъхах смачкани салфетки отпред. Помниш ли как правехме същото с обувките на мама? Високите й токчета потропваха вълнуващо — звукът на порасналите жени. Твоите меки пантофки се движеха безшумно, дискретно, тънката им кожа попадаше в локви, покрити с напукана ледена кора, и подгизваше от острата студена вода. Пред Националния природонаучен музей се виждаше дълга раздразнена опашка от нетърпеливи деца и измъчени родители. Децата наблюдаваха полицаите и снимачния екип, родителите гледаха мен. Бях безплатно забавление, докато им дойдеше редът да влязат, за да видят електронния модел на тиранозавър рекс и огромния бял кит. Но на мен не ми пукаше. Просто се надявах, че някой от тях е бил на същото място предишния четвъртък и те е забелязал да излизаш от пощата. И после какво? Какво можеше да са видели всъщност? Чудех се как може да се е случило нещо жестоко в присъствието на толкова много свидетели.

Суграшицата отново започна, ситните ледени парченца затракаха по тротоара. Един полицай ми каза да продължа да вървя; въпреки че в деня на изчезването ти е валял сняг, суграшицата беше достатъчно близо. Погледнах към опашката пред музея. Над детските колички изникнаха пластмасови покривала. Качулки и чадъри покриваха родителите. Суграшицата ги направи късогледи. Вече никой не гледаше към мен. Никой не е гледал и към теб. Никой не би забелязал каквото и да било.