Филип Кер - Пазителят на монетния двор

— Но аз мисля, че единият ви каза нещо, нали?

— Не, сър, грешите. Или поне не си спомням.

— Мадам — хладно каза Нютон, — никога не изкривявам фактите. И най-много от всичко мразя препирните. Искрено съжалявам за неприятностите ви, но нека да говорим откровено. Вашият съпруг е обвинен в тежки престъпления и може да плати с живота си.

— Но как е възможно? Имам информация от надежден източник, че кръчмарят, когото Джон наръга, скоро ще се възстанови. Преувеличавате сериозността на положението, сър.

— Какво? Ще упорствате ли, госпожо Бернингам? Ще продължавате ли да увъртате? Наръгването е дреболия и не ни интересува. Ние сме служители на Монетния двор на Негово величество и за нас е много по-важен въпросът за фалшивата гвинея, която вашият съпруг умишлено е дал като истинска, и затова със сигурност ще увисне на въжето, ако не се намеся в негова защита. Ето защо ви умолявам за ваше и за негово добро да ни разкажете всичко, което знаете за фалшивата монета. И ако разказът ви ме удовлетвори, да убедите съпруга си и той да направи същото.

Госпожа Бернингам въздъхна тежко и вкопчи пръсти в пелерината си, сякаш беше католическа броеница и можеше да й даде духовно напътствие, за да вземе решение.

— Какво да сторя? — озадачено прошепна тя. — Какво?

— Доктор Нютон е влиятелен човек и ще направи всичко възможно за съпруга ви — обадих се аз и нежно хванах ръката й. — Би било напразно да предполагате, че може да му се помогне по друг начин. Трябва да се освободите от товара на онова, което знаете по въпроса, мадам.

— Не е много, само че Джон е глупак.

— Несъмнено. Разкажете ни за нападателите — рече Нютон. — Какво ви казаха?

— Единият ме заплаши, че ако Джон ги издаде, ще ме пребият по-лошо, отколкото се готвели да го направят. Следващият път щели да ме убият.

— Само това ли?

— Да, сър.

— Знаехте ли за какво говори?

— Да, сър.

— Тогава очевидно ги познавате.

— Да, сър. Съпругът ми понякога беше в тяхната компания, но не ми е казвал имената им.

— Къде?

— В бирарията на Ледънхол Стрийт „Руното“. А от време на време ходеха в „Слънцето“.

— Знам и двете места — рекох аз.

— Но те са грубияни и той не им обръщаше много внимание. Има и други, които, изглежда, познаваше по-добре, господа от борсата, или поне мисля, че бяха такива.

— Кралската борса?

— Останах с такова убеждение, но сега не съм толкова сигурна. Джон трябваше да използва фалшиви гвинеи, за да плати на някакви търговци. Аз бях против, защото се страхувах, че ще го хванат. Но когато ми показа гвинеите, видях, че всеки ще ги помисли за истински и това ме накара да се откажа от възраженията си, макар че се срамувам да го призная. Всъщност все още недоумявам как се е издал, тъй като съпругът ми смесваше фалшивите монети с истински.

— Съпругът ви не е ловък двуличник. Докато се черпел с джин, господин Бернингам се похвалил, че гвинеята, с която е платил подкупа си в затвора, била фалшива.

Госпожа Бернингам въздъхна и поклати глава.

— Той не носи на пиене.

— Как се казваха мъжете, които мислите, че са от борсата?

Тя се умълча, сякаш се опитваше да си спомни.

— Джон ми каза само че… — Госпожа Бернингам отново поклати глава. — Вероятно ще се сетя утре.

— Госпожо Бернингам — ядоса се Нютон, — вие говорите много, но не ни казвате нищо съществено.

— Вечерта беше изключително мъчителна — въздъхна тя.

— Вярно е — обадих се аз в нейна защита. — Дамата преживя много.

— С течение на времето ще научите, че някои хора са забележително изобретателни, господин Елис. Не се знае дали тази жена не е виновна колкото съпруга си.

Госпожа Бернингам изведнъж се натъжи и се разрида. Това само направи Нютон още по-нетърпелив. Той изцъка с език, погледна към тавана на каретата и изпъшка, сякаш го болеше стомахът, а после изкрещя на кочияша да побърза или ще се ядоса. През цялото това време аз държах ръката на госпожа Бернингам и се опитвах да я утеша. Накрая тя се успокои достатъчно, за да проумее какво има да й каже Нютон.

— Човекът, когото търсим, мадам — внимателно започна той, — е фалшифицирал гвинеята, с която съпругът ви е проявил глупостта да плати. По всяка вероятност той е французин. Може би е човек с черни и разядени зъби като китаец и ако е разговарял с вас, дъхът му е бил противен. Освен това няма как да не сте забелязали ръцете му, които вероятно треперят като млечен пудинг. Може би сте си го обяснили с огромната му жажда за ейл или бира, но никога вино, защото онзи, когото търся, не пие за развлечение, а от потребност, и жадува за влага като напукана през лятото земя.