Иън Колдуел - Петото евангелие

Подава ми два плика. На единия е изписано моето име. На другия пише името на Симон.

Подавам на брат си неговия плик и той затваря очи. Мона се изправя и се приближава до нас.

Мечтал съм за това и съм се ужасявал от него, но в този миг страховете ми са безмълвни. Изпълва ме непознат покой.

Ала брат ми никога не е изглеждал толкова уплашен. Мона протяга ръка и казва:

— Симон…

Петрос се е вторачил в пратеника. След това се изправя, тръгва към Симон, опира глава в хълбока на чичо си и обвива с ръце кръста му.

Отварям първо своя плик. Думите вътре не са онова, което съм си представял. Обръщам се към пратеника. Той чака.

— Симон, отвори го — прошепва Мона.

Ръката на брат ми трепери, докато отваря плика. Наблюдавам го как чете редовете. Вдига очи към пратеника и пита с изтънял глас:

— Веднага ли?

Пратеникът кимва.

— Да, отци, последвайте ме. Колата ни чака.

Симон поклаща глава и отстъпва назад.

Мона поглежда над рамото на Симон към листа в ръката му. Нещо проблясва в очите ѝ.

— Върви, Симон — подканя го тя.

Взирам се в нея.

— Имай ми доверие — прошепва тя с многозначително изражение. — Върви.

Същият черен седан като онзи път. Сеньор Гугел отваря задната врата със същото безлично изражение. Пратеникът сяда на предната седалка. Чувам дишането на Симон до себе си.

Гугел и пратеникът не продумват. От прозорците на последния етаж на Палацо Белведере Петрос наднича надолу към нас. Следя го с очи, докато не изгубвам прозореца от поглед.

Улиците са пусти. Канцелариите са тъмни. Тази вечер, когато с Мона и Петрос се връщахме от ледената пързалка, огромни ята скорци се разлитаха по небето, сякаш хвърляха мрежа над Рим. Мятаха я, издърпваха я и отново я мятаха. Сега обаче са останали само звездите. Пръстите на Симон докосват гърлото му, подръпват католическата му якичка. Колата стига до входа на двореца. И го подминава.

— Къде отиваме? — пита Симон.

Тихо се понасяме по пътя зад базиликата. Пред очите ни се показва дворецът на Трибунала. И той потъва в мрака.

Мокрите камъни във вътрешния двор са като стъкло — като река Тибър в бурна нощ. Симон се е привел напред, поставил ръце на предните седалки. Телефонът ми избръмчава. Есемес от Мона: Стигнахте ли на СП? Отговарям: Почти. Защо?

Колата забавя ход. Гугел изключва двигателя и излиза, отваряйки един чадър.

— Отци, последвайте ме — казва пратеникът.

От площад „Свети Петър“ ни дели една порта. Навън под дъжда са скупчени стотици вярващи, които биха стояли тук на Коледа, ако ще и небето да се продъни, ако ще и светът да свършва.

Пратеникът ни повежда през един страничен вход. В сакристията неколцина възрастни свещеници напрегнато се обличат. Моите момчета от семинарията също са тук, издокарани в червени раса и бели стихари, помагат на старците да се облекат. Двама от тях се спускат към нас, бутайки закачалка за дрехи на колелца.

— За вас — обяснява едното момче на Симон.

Подава му расо, каквото облича свещеник, който посещава месата, отслужвана от друг свещеник. Симон се вторачва в расото.

— Не.

Сърцето му тупти като лудо. Дрехата е лилава. Официалните епископски одежди. Телефонът ми отново избръмчава. Отговорът на Мона: Специална проповед тази вечер.

Давам знак на момчетата си да не слушат Симон. Да си свършат работата. Способни са да облекат свещеник по-бързо от всички други църковни помощници на света. Въпреки протестите си Симон сигурно усеща какво предстои да се случи. Ако остане с черното си расо, ще го вземат погрешно за епископ в траур. А на този ден, деня на раждането на нашия Бог, не бива да има траур.

Симон свежда глава. Поема си дълбоко въздух. Протяга ръце. Момчетата свалят черното му расо и му обличат лилавото, бялата по-къса одежда и лилавата наметка. После окачват на шията му кръст.

— Насам — посочва му пратеникът и вече ускорява крачка.

Проходът прилича на мраморната врата на гробница. Хвърлям поглед през рамо. Едно от моите момчета е вдигнало ръка, сякаш се сбогува с нас.

В прохода въздухът се променя. Става по-топъл. Вибрира от шумове. Кожата ми настръхва. Минаваме през друга врата — и неочаквано пристигаме.

Стените се извисяват до безкрай към тавана на базиликата. Вибрацията става още по-силна, космически напев.

— Насам — посочва пратеникът.

Заковавам се на място пред тази гледка. През целия си живот съм ходил в гръцката църква, която побира двеста човека. Тази вечер от високия олтар над мощите на свети Петър до каменния диск, близо до входа, където бил коронясан Карл Велики, базиликата е побрала десет хиляди християни. Нефът е толкова препълнен, че хората са се отказали да си търсят място за сядане и са започнали да се трупат по страничните алеи.