Иън Колдуел - Петото евангелие

Симон примигва. И представа няма какви лъжи съм изплел. Остава му обаче последна надежда. Обръща се към мен и казва:

— Тогава я отвори.

Но̀вак, изглежда, се кани да прекъсне Симон, но Йоан Павел вдига ръка. Всички в стаята гледат и чакат.

— Не знам комбинацията — повтарям на Но̀вак. — Уго не ми я каза.

Симон ме поглежда отвисоко. И в погледа му се чете сърцераздирателна обич. Огромно удивление. Сякаш би трябвало да знам, че няма как да успея в това начинание, но той е трогнат и разтърсен, че изобщо съм опитал.

Гласът му се разнася бавно и съкрушено:

— Свети отче, няма да намерите пистолета в тази кутия. Зарових го в една от лехите в градината, където зарових и портфейла на Уго, часовника му и ключа от хотелската му стая. Мога да покажа мястото на полицията.

Замръзвам. Преди да успея да отвърна, в стаята влиза Фалконе. Носи кутията. Отворена.

— Ваше светейшество — промърморва загрижено той.

Докато Фалконе показва съдържанието на кутията на Йоан Павел, усещам погледа на Минято върху себе си. Ала не мога да откъсна очи от кутията.

Симон има право. Там, където би трябвало да е пистолетът, се намира само онова прокълнато, прогнило нещо. Безсмъртно. Ненакърнимо. Коженият ремък вече не пристяга ръкописа. Шевовете, които свързват кориците и правят „Диатесарон“ почти непромокаем, са разрязани. Ако беше паднал в дъждовна локва онзи нощ в Кастел Гандолфо, както някога в Нил, сигурно е щял целият да подгизне. Но кутията за пистолета го е предпазила безупречно. Между страниците е пъхнат бял лист, на който разпознавам почерка на Уго. Бележките му за речта пред православните свещеници.

Архиепископ Но̀вак внимателно изважда ръкописа. Но Йоан Павел вдига здравата си ръка и посочва листа. Но̀вак му го подава. За миг стаята притихва, докато папата чете.

Маската на лицето му се разпада парченце по парченце. Раздира го терзание. Но̀вак бавно издърпва листа от ръцете му. Но вместо да го прочете, се обръща към мен и пита:

— Какво означава това?

— Брат ми не знаеше, че книгата е вътре — намесва се Симон. — Самопризнанието му е лъжливо.

Фалконе вади носна кърпа от задния си джоб. Разтваря я на дланта си и внимателно взема кутията за пистолета от ръцете на Светия отец.

Отчаяно търся думите, мъча се да скалъпя някакво обяснение, което да промени всичко това. Което да смекчи вината на Симон. Но докато брат ми се взира в кутията, изражението му е толкова ужасено, че мислите ми се разпокъсват. Свива се под студения изпитателен поглед на Фалконе. А мен дори не може да ме погледне.

Шефът на полицията затваря кутията, но я оставя пред очите на Симон. Гледката е мъчителна за брат ми и Фалконе го знае.

— Вземете я, отче — подава му я той.

Симон се отдръпва.

В погледа на началника на полицията няма и следа от човечност.

— Вземете я — повтаря той.

— Не.

— Отворете я сам.

— Няма да докосна отново това нещо.

— Тогава ми кажете комбинацията.

— Едно-шестнайсет-осемнайсет — сковано отговаря Симон.

Фалконе набира цифрите. Преди да дръпне ключалката, отново поглежда към Симон. Помежду им става нещо, което не разбирам.

— Брат ви, ви изненада, нали? — пита Фалконе.

Лицето на Симон остава безизразно, когато казва:

— Нямате представа какви ги говорите.

Пръстите на Фалконе дръпват капака на кутията. Но тя остава заключена.

Симон е като парализиран. Поглежда ме, като че ли с Фалконе сме се наговорили.

Възрастният полицейски началник обръща кутията и я разглежда от всички страни. После за пръв път се извръща от Симон и поглежда към Йоан Павел.

— Ваше светейшество, една от причините швейцарските гвардейци да препоръчват тази кутия е, че комбинацията е зададена от производителя. И не може да се променя. — Вдига листче в ръката си. — Току-що се обадих в завода. Комбинацията не е едно-шестнайсет-осемнайсет.

Поглежда листчето и завърта колелцата на числата едно по едно. Ключалката щраква и се отваря. Оставам без дъх.

— Отче — обръща се Фалконе към Симон, — прочетох го в очите ви.

— Какво прочетохте, инспекторе? — промърморва архиепископ Но̀вак. — Какво означава това?

Фалконе забожда поглед в кутията на пистолета, сякаш го е измамила. И отговаря мрачно:

— По дясната ръка на доктор Ногара имаше барутен нагар. — Изпъва пръст покрай ръба на кутията и изобразява пистолет с ръката си. — По ръката, с която е стрелял.

Тонът му казва всичко. От изражението на Симон отсъждам, че е вярно.