Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Мари Андерсън се втурна през прага. Съпругът й висеше от трактора, а водата шуртеше върху тялото му, измивайки кръвта от раната над окото му.

Тя запищя неудържимо, но нямаше кой да я чуе.

Дивата банда се събираше на съвещание в апартамента на Джейн и Мартин. Апартаментът беше собственост на Джейн още отпреди двамата да се съберат да живеят заедно. Беше двуетажен, на покрива на един от най-новите небостъргачи в града. Всекидневната и трапезарията бяха със стъклени стени и към езерото се откриваше замайваща гледка.

Една от трите спални беше заделена за кабинет на Вейл. Вътре имаше голяма претрупана дъбова маса, която му служеше за бюро. Лавиците бяха наблъскани с дебели томове — от произведения на класиците до книги по право, обикновено с разръфани книжни листчета, затъкнти между страници с отдавна забравени отбелязани пасажи. На една малка масичка срещу прозореца се намираше старата му електрическа пишеща машина — той не обичаше компютрите и оставяше на легендарната си секретарка Наоми Чанс да се оправя с електрониката. Единствено Вейл беше в състояние да открие нещо в кабинета — всъщност всичко. Можеше мигновено да открие дори и най-забутаните бележки, ръкописи и картончета от двайсет и няколко години съдебни баталии. Наоми бе останала с него, след като той бе напуснал поста щатски генерален прокурор. Останалите от екипа му все още бяха без преки задачи и се чудеха какво да правят без поръчките, които им намираше Вейл. Защитата на наркотрафиканти, изнасилвачи, и въоръжени грабители или работата в съмнителни адвокатски фирми, защитаващи не по-малко престъпни големи клиенти вече не им подхождаше. И когато той ги повика, всички веднага се отзоваха.

Присъстващите в кабинета му бяха останките от страхотния екип, който Конърман бе кръстил Дивата банда.

„Млади, на по двайсет-трийсет години, агресивни, схватливи, хитри и изобретателни, и макар и извънредно конкурентни, те са свързани с взаимно уважение, талант и силно желание за работа в екип — бе писал той. — През четирите или петте години, в които са работили заедно, всеки е станал специалист в дадена област и подобно на Вейл, всички са станали експерти по ходенето по въже между съблюдаването на закона и забранените процедури, като не се боят да поемат рискове, стига заплащането да е достатъчно високо. И всички обичат залата на съда. Също като за Вейл, законът за тях е и религия, и състезание, а съдебната зала е техният Колизей, арената, където цялата им изобретателност и схватливост се помпат с адреналин в най-секващия дъха от всички кървави спортове.“

Наоми Чанс беше квачката на гнездото. Тя беше изумителна — стройна чернокожа жена с високи скули и големи кафяви очи, с късо подстригана черна коса, вече прошарена. Тя бе защитила юридическата си степен на четиридесет и шест години, след като бе работила за Вейл цели дванайсет, и бе предпочела да остане при него. Беше незаменима. Тъкмо тя бе вербувала целия състав на Дивата банда с изключение само на един човек.

Шана Парвър и Дърмот Флахърти бяха пълни противоположности — и бяха променили живота си при сходни обстоятелства. Шана бе израсла в богаташко обкръжение на Роуд Айланд; Флахърти беше продукт на задните улици на Рочестър, смел уличен хлапак, чийто баща бе прекарал петнадесет години със смъртна присъда, преди да умре от разрив на сърцето, все още обжалващ смъртната си присъда.

Шана беше метър и петдесет и пет, със зашеметяваща фигура, късо подстригана гарвановочерна коса, кафяви очи с тежки клепки и кожа с цвят на пясък. Вейл бе очаквал всичко друго, само не и красив, дребен и агресивен юридически вундеркинд.

— Искам адвокат, не искам на някой старец от съдебното жури да му се пръсне сърцето — каза й той, когато я видя за пръв път.

На което Наоми отвърна:

— Какво искаш да направи, Марти, да си одере лицето ли?

Беше истинска бунтарка, изкарваше само шестици в колежа, без дори да отваря учебниците. И искаше да стане адвокат. Кумирът й беше Мартин Вейл и тя мечтаеше да бъде член на Дивата банда.

Детството на Флахърти бе детство на уличен хлапак, непрестанно търсещ с кого да се сбие, кой магазин да пребара и кой джоб да пребърка, докато една нощ, както си седеше в самотата на затвора за непълнолетни, той взе същото решение и реши да разчита на единственото си предимство — мозъка. На улицата бе правил какво ли не, за да си изкарва насъщния, бе заработвал джобни пари в ръкопашни боеве и незаконни залагания, но сега залегна здравата над учебниците. Също като Парвър, той стана отличен студент, завърши колежа и тръгна на запад на автостоп, докато не свърши парите в Илинойс. После спечели стипендия в чикагския университет. Вдъхновен от идеята да стане адвокат, за да помогне на баща си, той излезе оттам с отлична диплома, колкото ерудиран адвокат, толкова и непримиримо ченге. Също като Парвър, той бе боготворил Вейл още преди да се запознае с него.