Ю Несбьо - Леопардът

— Сестра ти дойде да ме види — каза баща му.

— Как е тя?

— Добре. Когато разбра, че си се прибрал, веднага заяви готовност да се грижи за теб. Защото станала голяма, а ти — малък.

— Мм. Голяма умница ми е тя. Как си днес?

— Добре, всъщност много добре. Май е време да се махам оттук.

Улав се усмихна, Хари — също.

— Какво казват лекарите?

— Прекалено много — отвърна Улав Хуле, без усмивката да слиза от лицето му. — Хайде да говорим за друго.

— Дадено. За какво ти се говори?

Улав Хуле се замисли.

— За нея.

Хари кимна и заслуша мълчаливо разказа на баща си за първата му среща с майка му, за женитбата им, за болестта ѝ, докато Хари бил още дете.

— Ингри винаги ми е помагала. Винаги. А самата тя много рядко се нуждаеше от помощта ми. Само когато се разболя. Понякога възприемах болестта ѝ като благодат.

Хари потръпна.

— Защото именно болестта ѝ ми даде възможност да ѝ се издължа. И аз го направих. Направих всичко, за което ме помоли тя. — Улав Хуле прикова настойчиво поглед в сина си: — Почти всичко, Хари.

И продължи да разказва: за Сьос и Хари като малки, колко мила и любвеобилна била Сьос и колко силна воля притежавал още като дете Хари. Страхувал се от тъмното, ала го криел от всички. Понякога родителите му се притаявали до вратата и го слушали как плаче и проклина невидими страшилища, но не смеели да влязат и да го успокоят, защото знаели, че Хари ще се ядоса, ще ги засипе с шумни упреци, задето не уважават пространството му, и ще ги изгони от стаята си.

— Винаги си искал да се сражаваш сам срещу чудовищата, синко.

Улав Хуле му разказа и прословутата история за проговарянето му: до петата си годишнина Хари не отронил дума, но неочаквано един ден от устата му избликнали цели изречения. Говорел бавно, сериозно като възрастен и използвал думи, които никой не знаел откъде е чул.

— Сьос е права — заключи с усмивка бащата на Хари. — Пак си станал малък. Не говориш.

— Мм. Искаш ли да говоря?

— Не, предпочитам да слушаш. Но стига толкова. Ще продължим друг ден.

Хари стисна лявата ръка на баща си с десницата си и стана.

— Имаш ли нещо против да остана в "Опсал" за няколко дни?

— Благодаря, че сам ми предлагаш услугите си. Не исках да те задължавам, но къщата се нуждае от грижи.

Хари пропусна да спомене, че са му спрели тока.

Баща му позвъни и в стаята влезе млада усмихната медицинска сестра. Обърна се към него на малко име — едновременно невинно и кокетно. Хари усети как баща му заговори с по-нисък глас, докато я молеше да даде на сина му куфара и ключовете за къщата. Болният се разведри и явно искаше да се покаже пред младото момиче в добра светлина. По една или друга причина поведението му не изглеждаше ни най-малко жалко или нелепо, а, напротив, напълно уместно.

На раздяла баща му повтори:

— Направих всичко, за което тя ме помоли — и добави шепнешком: — Освен едно.

Докато водеше Хари към помещението, където съхраняваха личния багаж на пациентите, сестрата му съобщите лекарят иска да го види. Хари намери ключа в куфара и почука на вратата, посочена му от сестрата.

Лекарят кимна към стола за посетители, облегна се назад и долепи върховете на пръстите на двете си ръце:

— Добре че се прибрахте. От доста време се опитваме да се свържем с вас.

— Знам.

— Ракът е метастазирал.

Хари кимна. Някой веднъж му беше казал, че работата на раковата клетка е именно да се разпространява.

Лекарят го изгледа изпитателно, все едно обмисляше следващата си реплика.

— Да — каза Хари.

— Моля?

— Да, готов съм да чуя всичко.

— Прекратихме практиката да даваме прогноза колко живот остава на болния, за да избегнем огромното психическо натоварване и риска от грешки. Ала в този случай ми се струва редно да ви уведомя, че всеки следващ ден е подарък за баща ви.

Хари кимна. Погледна през прозореца. Гъстата мъгла долу още не се бе разнесла.

— Ще ми оставите ли телефонен номер за спешни случаи?

Хари поклати глава. От мъглата сякаш се чуваше вой на сирена.

— Тогава на ваш близък?

— Не е необходимо. Ще се обаждам и ще идвам да го виждам всеки ден.

Лекарят кимна и изпрати Хари с поглед.

В девет Хари пристигна в плувния комплекс "Фрогнер", разположен в парк с площ петстотин декара. Злополучният басейн обаче заемаше малка част, а и освен това достъпът до него бе ограничен. Така че полицията съвсем бързо и лесно отцепи местопрестъплението: просто опънаха оранжева лента по протежение на загражденията около целия басейн и поставиха охрана на пропускателния пункт. Веднага долетя цяло стадо лешояди — криминални журналисти. Кацнаха пред входа и започнаха да грачат, чудейки се как да се докопат до трупа. Дявол да го вземе, там ги очакваше не каква да е мърша, а тяло на депутат! Нима полицаите ще отнемат на обществеността правото да види снимки на толкова знаменит труп!