Ю Несбьо - Леопардът

— В Конго всеки ден изчезват десетки хора — каза Кая, докато Саул шофираше на връщане от планината, а двамата с Хари се возеха на задната седалка.

Хари знаеше, че докладът по случая ще бъде кратък. Никакви следи. Изчезнали. Може да са отишли къде ли не. А отговорът на всички възникващи въпроси ще бъде "всеки ден в Конго постъпват десетки сигнали за изчезнали лица". Това ще отговорят и на нея — жената с тюркоазените очи. Защото така е най-лесно. Никакви трупове, никакво вътрешно разследване, което се провежда винаги, когато полицай стреля. Така ще избегнат и огласяването на инцидента по света. Издирването на Лене Галтунг няма да приключи, но на практика ще се води само на книга. Ще я обявят за изчезнала. Не си е купила билет, нито е била регистрирана от имиграционните власти в Конго. Така е най-добре — ще каже Хаген. За всички. Или поне за онези, които имат значение. А жената с тюркоазените очи ще кимне. Ще приеме обяснението му. Или въпреки това ще се досети, че се е случило нещастие, заслушвайки се в недоизреченото. Пред нея ще се открие избор: да се досети, че дъщеря ѝ е мъртва; че Хари се е прицелил между очите на Лене, вместо малко по-надясно, както подозираше, че е по-правилно. Постъпи така, защото искаше да избегне риска куршумът да полети надясно и да рани колежката му, дошла в Конго да му помага. Жената с тюркоазените очи можеше и да предпочете друго: да повярва на лъжата, да се вслуша в онези честоти от гласа му, които вместо представата за гроб вдъхват надежда.

В Кампала имаха прекачване. Седнали върху твърди пластмасови седалки, двамата с Кая гледаха кацащите и отлитащите самолети. Постепенно тя заспа и отпусна глава върху рамото на Хари.

Събуди я някаква промяна: в температурата на помещението, в ритъма на сърцето му или в браздите върху бледото му от недоспиване лице. Той пусна мобилния телефон в джоба си.

— Какво има? — попита тя.

— Обадиха се от болницата. — Погледът му се плъзна покрай нея, проби прозорците и се изгуби навън, към линията, където бетонната покривка срещаше светлосиньото небе. — Починал е.

В деня, когато погребаха Улав Хуле, валеше дъжд. Хората, дошли да се простят с него, бяха колкото очакваше Хари: не много като на майчиното му погребение, но не и обидно малко.

След траурната церемония Хари и Сьос останаха пред църквата да приемат съболезнования от възрастни роднини, за които дори не бяха чували, от бивши колеги на баща им от училище, които виждаха за пръв път, от съседи, които познаваха по име, но не и лично. Единствените присъстващи, чийто вид не навяваше мисъл за скорошна смърт, бяха колеги на Хари от полицията: Гюнар Хаген, Беате Льон, Кая Сулнес и Бьорн Холм. Йойстайн Айкелан изглеждаше ни жив, ни умрял, ала обясни неразположението си с махмурлук. Предаде съболезнования от Сабото. Хари се огледа за двамата, седнали на най-задната пейка в църквата, ала те явно си бяха тръгнали преди изнасянето на ковчега.

После покани опечалените на хамбургери и бира в "Скрьодер". Отзоваха се малцина. Говореше им се за необичайно ранната пролет, но не и за Улав Хуле. Хари си изпи ябълковия сок, извини се, че има среща, благодари за вниманието и си тръгна.

Спря такси по пътя и даде на шофьора адрес в квартал "Холмен". В градините на възвишението още имаше неразтопен сняг. Докато се изкачваше към черната къща, сърцето му се разблъска. А когато застана пред добре познатата врата, позвъни и чу познати стъпки зад нея, сърцето му направо щеше да изскочи от гърдите.

Тя си беше все същата. Такава щеше да си остане винаги: с тъмна коса, нежни кафяви очи, елегантна шия. Проклета да е! От ослепителната ѝ красота го заболя.

— Хари — каза тя.

— Ракел.

— Какво е станало с лицето ти? Забелязах го в църквата.

— Нищо. Казаха, че ще се оправя напълно — излъга той.

— Влез, ще направя кафе.

— Не — поклати глава Хари. — Навън ме чака такси. Олег тук ли е?

— Горе е, в стаята си. Искаш ли да го видиш?

— Друг път. Колко ще останете?

— Три дни. Или четири-пет. Още не сме решили.

— Съгласна ли си да се видим?

Тя кимна.

— Не знам дали постъпих правилно.

— Едва ли някой знае — усмихна се Хари.

— Говоря за църквата. Тръгнахме си преди… Не искахме да се натрапваме. Ти беше зает с други неща. А и дойдохме заради Улав. Знаеш колко… се разбираха с Олег. Паснаха си, защото и двамата са резервирани към околните.