Ю Несбьо - Червеношийката

Бранхауг седна до нея на канапето и повдигна с пръст брадичката й.

— Я ми кажи, Ракел, как така знаеш толкова много неща за Библията?

— Добро възпитание — тя се отскубна и си съблече роклята през главата. Той преглътна с усилие и я заразглежда. Беше прекрасна. В бяло бельо. Изрично я помоли да облече бяло бельо. Подчертаваше златистия й загар. По нищо не личеше, че е раждала. Но фактът, че е родила дете, че е доказано плодовита, че е хранила сина си от своята гръд, я правеше само още по-привлекателна в очите на Бернт Бранхауг. Тя беше съвършена.

— За никъде не бързаме — сложи ръка на коляното й той. Лицето й не издаваше нищо, но усети как тя се вцепени.

— Прави каквото искаш — повдигна рамене тя.

— Не искаш ли първо да видиш писмото?

Той посочи с глава към масата, където лежеше кафяв плик с печата на руския посланик. В краткото си писмо посланик Владимир Александров съобщаваше на Ракел Фауке, че руските власти я молят да не взима под внимание по-рано изпратената й призовка за процеса за родителските права над Олег Фауке Госев. Целият случай е отложен за неопределено време заради многото дела в руските съдилища. Не беше лесно. Наложи се Бранхауг да напомни на Александров за няколкото услуги, които руският посланик му дължеше. И освен това да му обещае още няколко жеста. Някои от тях се движеха по самия ръб на правомощията, с които разполагаше норвежки шеф във Външно министерство.

— Разчитам на думата ти — кимна тя. — Може ли да приключваме?

Почти не мигна, когато ръката му докосна бузата й, но главата й се клатеше като на парцалена кукла.

Бранхауг потърка ръката си, докато я наблюдаваше замислено.

— Ти си умна жена, Ракел — подхвана той. — Затова разбираш, предполагам, че това е нещо временно; все още има половин година, докато случаят загуби давност. Нищо не пречи всеки момент да пристигне нова призовка, ще ми струва един телефонен разговор.

Погледна го и той най-после видя наченки на живот в безжизнените й очи.

— Тук е мястото да се извиниш — вметна той.

Гърдите й се повдигаха и пак се смъкваха, ноздрите й трепереха. Очите й бавно се наляха с влага.

— Е? — попита той.

— Извинявай — каза тя с глух глас.

— Говори по-високо.

— Извинявай.

Бранхауг се усмихна.

— Добре, де, добре, Ракел — избърса той сълза от бузата й. — Ще бъде хубаво. Само да ме опознаеш. Искам да станем приятели. Разбираш ли ме, Ракел?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Тя изхлипа и пак кимна.

— Чудесно.

Той стана и си разкопча колана.

През тази необичайно студена нощ старецът се бе свил на кълбо в спалния чувал. Макар че лежеше върху дебел наръч вършина, студът от възвишението нахлуваше в тялото му. Краката му измръзнаха и се налагаше през няколко минути да се раздвижва насам-натам, за да не се вкочани и горната част на тялото му.

Всички прозорци на къщата все още светеха, но навън в падналия мрак той не виждаше вече почти нищо през оптичния мерник. Все пак не смяташе положението за безнадеждно. Ако мъжът се прибере тази вечер, ще дойде с кола, а външната лампа над гаражната порта, обърната към вратата, светеше. Старецът погледна през мерника. Без лампата да е много силна, осветяваше достатъчно гаражната порта, за да се открои фигурата му в мрака.

Старецът се обърна по гръб. Цареше тишина; щеше да чуе колата. Само дано не заспи. Болките изцедиха всичките му сили. Но няма да заспи. Никога не е заспивал на пост. Никога. Пак изпита омразата и се опита да се стопли от пламъка й. Тази беше различна, не като другата омраза, тлееща с нисък, постоянен пламък — таи я години наред, а тя го съсипваше и прогонваше новопоявилите се маловажни мисли, осигуряваше му перспектива и го караше да вижда нещата по-ясно. Тази нова омраза пламтеше силно; дори не бе сигурен дали той я контролира, или тя него. Знаеше едно: не бива да се оставя да го завлече, трябва да остане хладнокръвен.

Погледна звездното небе между смърчовете над себе си. Бе тихо. Съвсем тихо и толкова студено. Той ще умре. Всички ще умрат. Мисълта беше приятна и той се опита да се вкопчи в нея. После затвори очи.

Бранхауг се взираше в кристалния полилей на тавана. Ивица синя светлина от рекламата на немската компания „Блаупункт“ се отразяваше в призмите. Съвсем тихо. И толкова студено.

— Можеш да си тръгваш — измърмори той.

Не я погледна, само чу шума от отместената завивка и усети как леглото олекна. После я чу как се облича. Тя не пророни и дума. Не каза нищо нито когато той я заопипва, нито когато й заповяда да му направи френска любов. Само го гледаше с големи, отворени черни очи. Черни от страх. Или от омраза. Точно затова той се почувства толкова некомфортно, като не успя да…