Александра Маринина - Аз умрях вчера

Уланов не отговори веднага и на Настя й се стори, че той мислено повтаря онова, което тя бе казала, сякаш се опитваше да го обмисли и осъзнае.

— Никой не ми харесва — най-сетне проговори телевизионният водещ. — Не виждам защо на някого е притрябвало да убива Виктор и Оксана — нито заедно, нито поотделно. Защо не помислите върху версията, че престъпникът е сбъркал? Колата на Витя беше най-обикновена, жигула седморка, и цветът й беше много разпространен — бял. Може би са заложили взривното устройство по погрешка точно в тази кола?

— Работим върху това. Сега се проверяват всички собственици на коли, намирали се наблизо в онзи момент. Кажете, Александър Юриевич, бяха ли в близки отношения Андреев и Бондаренко?

Уланов мрачно се усмихна.

— Бяха. Е, и какво? Оксана не беше омъжена, Виктор наскоро се бе развел. Кому е пречела тяхната близост?

— О, тук не сте прав! — засмя се Настя. — Печатът в паспорта няма нищо общо с правото на ревност. Всъщност ревността изобщо не е свързана с каквито и да било права. Един законен съпруг може да приема спокойно любовните похождения на съпругата си, ако това му харесва, а изоставен преди много години случаен любовник може чак до смъртта си да вехне от ревност и отчаяние.

— Може — равнодушно се съгласи той. — Вие спортувате ли?

— Аз? — Настя смаяно погледна Уланов. — Не. Откъде ви хрумна?

— Просто виждам какви маратонки имате. Внимателно избрани, скъпи, а не първите, които са ви попаднали. Може ли един съвременен милиционер да си ги позволи?

— Какво говорите, съпругът ми ги донесе от Щатите като подарък. Самата аз никога не бих си купила такива, за мен наистина са скъпи.

Тя не само не би купила подобни маркови маратонки, но не би ги и обула, ако не бяха извънредните обстоятелства. Настя обичаше да носи немного скъпи удобни дрехи, които не се цапат лесно и не ограничават движенията, но краката й бяха нейното слабо място. Привечер, особено когато беше горещо, те отичаха и цял ден, прекаран с изящни обувки с токчета, се превръщаше за нея в мъчение. Така че в името на физическия комфорт й се налагаше, както се казва, да погазва принципите си. Тя категорично отказа да обуе донесените от Алексей маратонки, като се позова на предизвикателно високата им цена, и упорито продължи да ходи със спортните обувки, купени преди почти три години. Беше си ги избрала сама, те бяха достатъчно удобни и най-важното — беше свикнала с тях, а и не биеха на очи. Но за съжаление на всяко нещо му идва краят и любимите обувки не избегнаха тази печална участ. Завчера те буквално се разпаднаха, и то едновременно и някак за секунди. Просто не издържаха поредното цопване в една дълбока локва, образувала се след априлския мокър сняг, примесен с дъжд. Настя потъгува около половин час и с въздишка се принуди да извади от гардероба червено-синята кутия с новите маратонки.

Господин Уланов обаче някак не се стремеше да разсъждава върху възможните причини за убийството на колегите му. Маратонките му се виждаха по-интересна тема. Или по-безопасна? Ако е така, сега със сигурност ще извърти разговора към съпруга на Настя.

— Съпругът ви навярно е бизнесмен? — попита той.

Тя едва сдържа усмивката си.

— Не, учен е. Ходи отвъд океана да чете лекции.

— По политология ли?

— По математика.

— Така ли? Аз пък бях уверен, че в чужбина ценят руските учени само във връзка с политиката или икономиката и ги канят там, за да обясняват защо у нас реформите буксуват и колко трудно се преминава от развит социализъм към недоразвит капитализъм.

Настя престана да се сдържа и избухна в смях. Уланов дори не се усмихна в отговор, лицето му бе все така мрачно и някак разсеяно — беше потънал в собствените си мисли, но с всички сили се стараеше да поддържа разговора, за да не издаде угрижеността си. Но какво толкова ви е притеснило, господин Уланов? Определено не е гибелта на Виктор Андреев и Оксана Бондаренко, инак с удоволствие щяхте да обсъждате случилото се с тях. Е, нека помислим какво ви е разтревожило!

С всички сили се стараех да не бързам, но все пак стигнахме до блока, където живееше Каменская. За съжаление никой път не е безкраен. Не знам защо си спомних как през зимата в четвърти курс в журналистическия факултет бях тръгнал за изпит, от който панически се страхувах. Беше свил страшен студ, тролеят едва-едва пълзеше по улица «Херцен», а аз стоях на задната площадка, тъпо разглеждах дантелите от скреж по прозореца и си мечтаех това пътуване да трае вечно. И никога да не ми се наложи да сляза от тролея, да вляза в зданието на университета, да се кача до аудиторията, да тегля билет и да говоря по него. Между другото тогава предчувствието ми не ме измами, получих тройка — първата и единствена тройка за петте ми университетски години. Не ме спаси дори моята претъпкана с отлични оценки студентска книжка.