Александра Маринина - Аз умрях вчера

Струваше ми се, че съм напълно убедителен, макар Вика винаги да ме бе уверявала, че не ме бива да лъжа. Но нали не можех да разкажа на тази дамичка от «Петровка» цялата истина за нашата програма!

— Постарах се да възстановя всички контакти и придвижвания на Андреев и Бондаренко през няколкото дни, предшествали тяхната гибел — каза Каменская, — и останаха някои бели петна. Може би сте си спомнили още нещо за колегите си?

— Не, разказах ви всичко, което знаех и можах да си припомня.

— Значи нямате какво да добавите?

— Абсолютно нищо.

— Разбирате ли, нито техните роднини, нито приятелите им можаха дори приблизително да ми пояснят къде може да са се намирали Андреев и Бондаренко през тези периоди от време. Смятали са, че са на работа. Но в тези моменти те не са били в студиото и никой не можа да ми каже по какви задачи е тръгнала например Бондаренко.

— Това трябва да е знаел Андреев.

— А него сега няма как да го попитаме — въздъхна тя.

— Няма как — тъпо потвърдих аз. — За съжаление не мога да ви помогна с нищо повече. Виктор имаше собствен бележник, в който си записваше всички сведения за хода на събирането на материалите, там той задължително отбелязваше къде и защо е заминала кореспондентката.

— Толкова отблизо ли са контролирали Оксана? — учуди се Каменская.

— Работата не е в контрола, а в точната осведоменост на Виктор как върви събирането на материали по конкретен сюжет. Трябваше да бъде контролиран шофьорът, в смисъл — точно да се знае за къде е заминал и кога ще се върне. Разговаряхте ли с него?

— Разбира се. Той се отчете най-подробно за интересуващите ни дни и часове. Но точно в тях не е бил нито с Андреев, нито с Бондаренко. Александър Юриевич, принудена съм да направя извода, че колегите ви са имали и друга сфера на интереси, освен работата във вашата програма. Може би бизнес?

— Може би — съгласих се. — Но аз не знам нищо за това.

Разговорът течеше мудно и вяло, Каменская явно за никъде не бързаше, аз пък — още по-малко. За къде да бързам? За гроба? Интересно — каква ли поръчка е направила моята Вика? Може би е наредила да ме ликвидират в рамките на три дни и на гробището вече ми пишат отсъствия?

Постарах се да се огледам незабелязано. Ами ако наемният убиец е някъде наблизо и търпеливо чака да се разделя с криминалната инспекторка? Но наоколо имаше много хора, а аз не знаех как изглеждат наемните убийци. Абе много важно, от всяко положение рано или късно ще ме пипне. Още не е измислена защита срещу килъри, ей го — трепят и големци, та дори и президенти.

— Далече ли живеете? — попитах внезапно.

— Далече ли живеете? — неочаквано попита Уланов.

— Далече — отговори Настя. — На Шчолковское шосе. Защо?

— Искате ли да ви закарам?

— Искам — честно призна тя. — Но ми е неудобно. Така че хайде да не ви притеснявам.

— Никакви проблеми! — Уланов определено се развесели, дори лицето му сякаш се подмлади. — И без това имам път нататък. По-приятно ще ми е да съм с компания.

Настя го погледна изненадано. Тоя Уланов беше някак странен. Допреди малко седеше оклюман, разговаряше неохотно, едва цедеше думите си, сякаш й правеше услуга, а изведнъж стана любезен — усмихва се, предлага да я закара, за да не пътува сам… Но изобщо не прилича на човек, който скучае без компания. Или по този простичък начин се опитва да приключи разговора? Какво пък, може да му помогне, и без това няма да измъкне от него нищо съществено. Кой знае защо, след като изгледа днешното издание на «Лице без грим», Настя беше сигурна, че нещо става с Уланов и тя ще успее да го накара да говори. Ала очевидно беше сбъркала — хем си загуби времето, хем напразно обезпокои човека.

— Благодаря — кимна тя, — ще ви бъда признателна.

В колата Уланов отново стана мълчалив и мрачен, от доскорошното му оживление нямаше и следа. Не, той определено не се нуждаеше от никакви спътници и събеседници. Защо тогава я взе в автомобила си?

— Александър Юриевич, никога ли не ви е спохождало усещането, че нещо не е наред с вашата програма? — попита Настя напосоки.

— Не! — рязко отвърна той. — Какво може да не е наред с програмата? Изразете се по-ясно, ако обичате.

— Ще опитам. Загинаха двама ваши служители. Това не е плод на болно въображение, това е неоспорим факт. Взривното устройство е било поставено в колата на Андреев, в неговата лична кола, а не във вашата служебна. С други думи — мишена на престъпниците по всяка вероятност е бил именно Андреев, директорът на програма «Лице без грим». Допускам, че може да са желаели смъртта му не непременно във връзка с работата му в телевизията, но тогава с вас трябва да признаем, че той се е занимавал и с друга дейност. Макар че незнайно защо и вие, и целият ви екип сте в неведение за това. Или някой знае, но не казва? Което, съгласете се, също е неразбираемо и твърде подозрително. Ако пък злосторниците са планирали да убият не само него, но и Бондаренко, би трябвало да знаят, че директорът и кореспондентката ще пътуват заедно в този момент и с тази кола. И тук правя извода, че някой от най-близкото ви обкръжение в студиото или лично е обработил колата на Андреев, или е дал на заинтересованите лица информация за плановете на Виктор и Оксана. Кой вариант ви харесва повече?