Александра Маринина - Аз умрях вчера

Е, нямаше как, трябваше да се заеме с телевизията. По молба на Настя, Миша домъкна от къщи камара списания «ТВ парк», които майка му най-редовно купуваше. В това списание имаше цяла страница, посветена на рейтинга на телевизионните предавания, и Настя се надяваше да открие тук поне някаква отправна точка за разсъжденията си. Намери такава точка. Оказа се, че програмата «Лице без грим» никога не е попадала в десетката на най-гледаните.

— Интересно, откъде имат пари? — замислено попита Настя и погледна Доценко. — Щом една програма не е твърде популярна, значи тарифите за реклама по време на излъчването й не са високи. А и рекламодателите нямат интерес към нея. По принцип подобни предавания би трябвало да просъществуват максимум три-четири месеца и после да бъдат закрити, а ето че «Лице без грим» се излъчва вече над две години.

— Вероятно ги подпомагат от бюджета — предположи Михаил.

— От къде на къде? Бих го разбрала, ако бяха проводници на идеите на правителството или открито подкрепяха президента. Но така… Хубаво, солидно предаване, направено много професионално, не дразни зрителя, но в него няма… хъс. Няма я онази искрица, заради която човек да тича вкъщи след работа, та непременно да го гледа. А и часът на излъчване не е от най-изгодните — от седемнайсет и четирийсет до осемнайсет, когато работещите хора още не са се прибрали.

— Може би убийството е извършено по някакви лични причини?

— Не би било зле да е така — въздъхна Настя. — Именно личните мотиви са ми любимите. Във всеки случай мога да ги разбера и разплета. А с парите е пълна скука и главоболие. Миша, хайде да делим!

— Честно или по братски? — засмя се черноокият капитан. — Ако ще е честно, вие ще получите парите, а аз — любовта, защото сте по-възрастна и по-опитна. А аз още не съм дорасъл до парите.

— А, не, приятелю — пресече го Настя, — ще делим по джентълменски. Дамата трябва да се занимава с емоциите, а мъжът — с парите. Това е закон на социума, в който ние с вас сме имали късмета да се родим. И да не сте посмели да намеквате за преклонната ми възраст, не съм много по-голяма от вас. Освен това, Мишенка, упоритото ви нежелание да ми говорите на «ти» не може да заблуди никого, изобщо не се надявайте.

Това беше истина — никой, включително самият Михаил, не можеше да даде обяснение на този факт. С изключение на началството, Настя беше единствената от служителите в отдела по тежки насилствени престъпления, на която Доценко говореше на «ви» и към която се обръщаше по малкото й и бащино име, като по този начин принуждаваше и нея да бъде изключително вежлива. А иначе разликата във възрастта им не беше чак толкова голяма и званието на Каменская беше само с едно ниво по-високо…

Към края на работния ден на бюрото на Настя звънна вътрешният телефон.

— Скучаеш ли? — чу тя в слушалката присмехулния глас на Игор Лесников, колегата й, който днес беше в състава на дежурната оперативна група.

— Без тебе — винаги! — бързо му го върна Настя. — Чакам да ме развеселиш с нещо.

— Добре, тогава чуй въпроса ми: какво може да се открадне от психоаналитик?

— От кого? — изненада се тя.

— От психоаналитик — търпеливо повтори Игор.

— От какъв психоаналитик?

— Е, има ли значение… От всякакъв. От един абстрактен психоаналитик.

— Частна практика ли има?

— Аха.

— Тогава — пари. Хонорарите за техните консултации са високи. А откъде идва този въпрос?

— От местопрестъпление. Току-що се върнахме. Тесногръдо разсъждаваш, Настася. Не са взети ценности. Но фактът на проникване с взлом е налице.

— А какво казва потърпевшият?

— Нищо, не бил открил липси.

— Смяташ, че лъже ли?

— Разбира се, че лъже. Знае какво са му взели, но крие. Та искам да ми кажеш какво може да е представлявало интерес за престъпника. Нещо такова, за което човек не може да си признае пред добрите чичковци от милицията.

— Ще помисля — обеща Настя. — А какво друго интересно се е случило през отчетния период в подведомствения ни град?

— Все аз да ти разказвам! — измърмори Игор. — Ще черпиш ли поне една чашка?

— Не си нормален ти, Игорьок. Съвременният мъж обикновено иска да му налеят водна чаша.

— Имах предвид кафе. На дежурство съм. Е, ще го приготвиш ли или да помоля на друго място?

— Добре де, ела. Сега ще кипна водата.

За кафенце и цигарка при Настя се стичаха колеги отвсякъде. Първо, тя почти винаги си беше в кабинета, което за един оперативен работник по принцип не е нормално. Второ, Настя винаги имаше хубаво кафе, защото въпреки смешната си милиционерска заплата, купуваше само от скъпото и висококачественото, като си отказваше много други неща — например обяд, а понякога и нов чорапогащник. Трето, от нея винаги можеше да си изпросиш цигара, като между другото се оплачеш от житейските си неволи, да излееш раздразнението си от несправедливия началник и с олекнало сърце да хукнеш по задачите си. Настя, която по характер не беше особено общителна и обичаше самотата, понякога се дразнеше от това, но разбираше, че дори коренно да промени ситуацията, резултатът може да бъде само един: ще се сдобие с много врагове и скрити «доброжелатели». Човек не биваше да отблъсква хората, дори много да му се иска.