Александра Маринина - Аз умрях вчера

Вратата хлопна, Каменская влезе във входа си и аз отново останах сам. Дай боже все пак да стигна до вкъщи! Не забелязах никаква кола да ни следи от площад «Колхозний» до Шчолковское шосе, макар че внимателно оглеждах автомобилите, движещи се след нас. У дома, както вече казах, нищо не ме заплашва. А и пред къщи. Едва ли Вика би се съгласила да ме премахнат близо до мястото, където живее. Впрочем знае ли човек… През всичките прекарани с жена ми години бях наивно уверен, че добре я познавам, но сега съм принуден да се усъмня в това.

Минаха още петдесет минути и аз влязох в апартамента си. В жилището, където изминаха последните шест години, не най-лошите в живота ми. Господи, само преди няколко дни всичко беше толкова хубаво, двамата с Вика ходихме да избираме английски сервиз, планирахме как ще отпразнуваме рождения й ден, мечтаехме през септември да отидем на почивка край Средиземно море. Тъкмо бяхме започнали да се измъкваме от дълбоката нищета, в която прекарахме цялата си младост. Бяхме се ограничавали във всичко — заделяхме всяка копейка, пестяхме за апартамента, търпяхме със стиснати зъби моята откачена майка, която тормозеше Вика, защото искаше да остане пълновластна стопанка на нашата отдавна неремонтирана гарсониерка. Живеехме с мечтата за собствено жилище и отлагахме да си имаме дете, докато най-сетне направихме последния напън — взехме назаем сумата, която не ни достигаше, и си купихме жилище. Колко му се радвахме! Отначало спяхме на пода, ядяхме от една чиния и постепенно купувахме мебели, съдове, кърпи, чаршафи, заделяйки от всяка заплата и от всеки хонорар. Преди две години най-сетне окончателно свихме гнездото си. И с парите ни поолекна, успяхме да се сдобием с кола, започнахме да носим хубави дрехи. Днес със сигурност мога да кажа, че всички мъки свършиха, освободихме се от вечните дългове и най-сетне започвахме да живеем като хората.

Но не щеш ли, оказа се, че това не задоволява Вика. Аз й преча и тя иска да ме няма вече. Защо да не се разведем — много по-лесно и евтино е! Но тя не иска развод. Какво пък, разбирам я. При развода ще трябва да делим имуществото — от апартамента до чашите от английския сервиз. А тя не иска да делим, твърде добре си спомня колко трудно и продължително събирахме покъщнината. Иска всичко. Сигурно всяка вечер с ужас чува как отключвам и влизам. Пак се прибрах, пак не са ме убили. Горката… Навярно се е уморила да чака.

— Саша? — чух гласа й откъм хола. — Колко закъсня…

Тя излезе в антрето по пеньоар, сигурно вече се канеше да си ляга. Приближи до мен, по навик ми подаде бузата си за целувка, а аз — също по навик — се наведох и я целунах. Парфюмът й неприятно ме блъсна в носа. Какъв е този идиотски навик да се парфюмираш след душ! Но, по дяволите, това винаги ми бе харесвало. По-рано и парфюмът й ми харесваше, и това, че леглото ни ухаеше на него.

— Саша, какво се е случило? — разтревожено попита тя. — Телефонът цяла вечер се скъса да звъни, всички питат за днешното предаване.

— Нищо не се е случило — не можах да скрия раздразнението си аз, но думите ми прозвучаха май излишно рязко.

— Ала всички казват, че е било нещо невероятно! Жалко, не можах да го гледам, тогава още бях на път за вкъщи. Поне ти ми обясни като хората какво е станало.

— Нищо особено, не обръщай внимание. Просто днес се наложи да работя на живо и гостът на програмата не беше на ниво. Това е всичко.

Тя ми хвърли кос поглед и обидено се връцна. Уж обидено. Естествено по-рано никога не бях разговарял толкова хладно с нея. И изобщо винаги обсъждахме разпалено и заинтересовано всичко, което бе свързано с моята и с нейната работа. Бяхме близки приятели. Така поне ми се струваше. Аз и днес, въпреки всичко, бих споделил с Вика подробности за интервюто с кинопродуцента, но разбирах, че това не й е нужно. И че обидата й е престорена. Ни най-малко не се е обидила. Сигурно й е абсолютно безразлично какво става в моето студио. Интересува я само едно: кога най-сетне наетият от нея човек ще я отърве от тягостното ми присъствие.

Честно казано, и мен това ме интересува. Вярно, с известна разлика в нюансите, но ме интересува.

Юлия Николаевна Готовчиц относително лесно овладя стреса си, предизвикан от нахлуването на крадците. Нищо не са откраднали — и слава богу! Вярно, счупили са бравата на входната врата, ала това лесно се оправя. Но наблюдавайки мъжа си, започваше да се тревожи все повече и повече. Борис Михайлович Готовчиц, доктор на медицинските науки, практикуващ психоаналитик, отреагира на взлома явно неадекватно, според съпругата му. Беше целият нерви и съвсем откровено уплашен, което именно породи у Юлия Николаевна не само тревога, но и подозрения, и то далеч не приятни. Тя си направи извода, че Борис е имал някакви невключени в семейния бюджет ценности, които все пак са изчезнали, но за тях не смее да си признае нито пред милиционерите, нито пред нея.