Ю Несбьо - Прилепът

Хари го слушаше с интерес.

— Според тях било генетично заложено. „Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду“ — написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът — или предимството, в зависимост от гледната точка — е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.

Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.

— И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.

Хари кимна. Нямаше какво да добави.

— Ингер Холтер в бар ли е работела?

— Да. В „Ди Олбъри“ на Оксфорд Стрийт в „Падингтън“. Мислех тази вечер да го посетим.

— Защо не още сега? — Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.

— Защото преди това ще навестим съдържателя.

Изневиделица Плутон се появи на небосклона.

Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.

— Навремето това беше кварталът на бохемите — поясни Ендрю. — Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. „Глийб“ постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.

Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. „Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви“ — гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.

На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.

— Какво стана с кучето?

— Любува се на розите — осведоми го Ендрю с усмивка. — Идваме от отдел „Убийства“. Господин Робъртсън?

— Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.

— А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали… — Настъпи продължителна пауза.

Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.

— Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята ѝ, ако не ви създаваме голямо неудобство.

Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.

— Извинете, не знаех… влезте, моля!

Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.

— Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.

Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.

Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.

— Аз… такова… полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.

— Разбираме.

— Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.

— Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.

— Все ѝ повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети… — той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. — Прощавайте, не съм искал да…