Александра Маринина: Не пречете на палача

По коридора се чуха стъпки и в умивалнята надникна Костяк 4, който си отработваше предсрочно освобождаване с участието си в секцията по вътрешния ред. Не го бе домързяло да се надигне посред нощ. На всички Черенок в гърлата бе заседнал, никой не можеше да го преглътне.

— Ти какво, да не си се разболял? — загрижено попита Костяк. — Ако искаш, ще кажа на Зурлата да извика лекаря.

„Зурла“ обитателите на затворническата зона наричаха единия от дежурните помощник-началници на колонията — съкратено ДПНК — който сега беше на смяна. Да излезеш навън от бараката по това време бе забранено, а дори и да излезеш, не би отишъл далеко, защото всяка барака имаше ограда, опасана с бодлива тел, а вратата на оградата бе заключена с катинар. И без началника на отряда или ДПНК не можеше да се мине през тази врата. Така че, ако имаш нужда от лекар, то без помощта на ДПНК той не можеше да бъде доведен.

Сауляк дори не се обърна и само мълчаливо гледаше отразената в огледалото физиономия на Костяк.

— Не е необходимо — процеди най-сетне през зъби той.

— По-добре си легни, Черенок — боязливо го помоли Костяк. — ДПНК точно по това време обхожда бараките.

— Млъквай — спокойно и почти ласкаво отвърна Сауляк и Костяк се изниза, без да гъкне повече.

Когато отново остана сам, Сауляк се замисли. Хълбокът го болеше, но можеше да се търпи. Само да не вдигнеше температура. Ако се намираше на свобода, би направил, каквото е нужно — слънчогледово масло с лимон или бутилка топла минерална вода „Есентуки — 17“ с ксилит да глътне и да легне под юргана с гореща грейка от лявата страна. Това бе най-добрата профилактика, пък и пристъпът би могъл да се предотврати, ако се усетеше навреме.

Той се върна в спалното помещение и се изтегна на койката. Оставаха още шест дни. А после — какво?

% % %

— Остават само шест дни — говореше представителен мъж в сив костюм и в гласа му сякаш звънтеше метал. — А след това? Та той знае

всичко и може всеки момент да го разкаже.

— Той не е от бъбривите. Във всеки случай, през тия две години, които прекара в затвора, от него не е изтекла никаква информация. Значи си държи езика зад зъбите и не възнамерява да се възползва от сведенията, с които разполага. Защо се страхувате, че излизайки на свобода, той ще се раздрънка? Защо сте толкова сигурен в това?

— Защото аз много добре си представям какво нещо е свободата и с какво тя се различава от затвора. Намирайки се в затворническата зона, на какво той би могъл да разчита, разгласявайки сведенията, които са му известни? Само на слава. Разгласената тайна губи цената си, а да шантажира когото и да било от колонията, практически не е възможно. Оттам не може да се телефонира, а писмата се преглеждат. Затова пък, излизайки на свобода, той може да продаде своята осведоменост много и много скъпо. Надявам се, че помниш каква ми е целта. Сауляк трябва да умре, преди да разтвори натъпканата си с информация уста. Разбра ли ме? Той трябва да умре така, че на никого да не хрумне идеята да търси зад това нещо по-пикантно. Най-невинно би могло да бъде едно пиянско сбиване на някой строеж или сред полето. Съвсем точно знам, че Сауляк го пасат, чакат го и ще го преследват, за да разберат какво се крие в главата му. И, пази Боже, да се отървем от Сауляк така, че да им дадем повод да се развикат, че от него именно сме се отървали.

— Добре, Григорий Валентинович, аз всичко разбрах.

% % %

„Към днешния ден тридесет и шест инициативни групи са издигнали тридесет кандидата, но кой от тях ще се балотира на президентските избори ще стане известно малко по-късно“ — говореше очарователната чернокоса водеща на телевизионните новини.

На екрана започнаха да се появяват снимките на известни политици, за които ставаше дума.

Вячеслав Егорович Соломатин се усмихна криво, гледайки познатите физиономии. На всички до един косъмът им не бе чист, защото сред тях нямаше нито един истински независим. Зад всекиго стоеше криминален капитал, защото некриминалният, честно спечеленият, нямаше откъде да се вземе. Закон на икономиката. Честни пари в голямо количество и в едни ръце — това беше песен от далечното бъдеще, толкова далечно, че нямаше доживяване.

„За тези, които се мъдрят сега на екрана, Володя Булатников би поразказал доста — помисли си. — За съжаление обаче, него го няма, затъкнаха му устата, побояха се от него. Но нищо, жив е пък неговият помощник Паша Сауляк. Той, разбира се, по-малко знае, но достатъчно, за да се извие вратът на тези президентски недоносчета. Има само един Президент в тази страна, народът вече си го избра и друг не му е нужен. И за да елиминирам неговите конкуренти, ми е необходим Паша Сауляк.“