Александра Маринина: Не пречете на палача

Вячеслав Егорович нито дори за минута не се съмняваше, че ще съумее да се споразумее с помощника на покойния генерал Булатников. Та нали всяко споразумение в крайна сметка бе само въпрос на пари и гаранции. Соломатин разполагаше с големи пари и можеше да даде всякакви гаранции.

Трети февруари се падаше в събота и в осем сутринта шосето от гарата до затворническата колония бе съвсем безлюдно. Беше вече светло, видимостта наоколо бе нелоша и Настя си помисли, че може би е за добро, дето Сауляк излизаше от затвора в почивен ден. Ако Гордеев бе прав и някой си точеше зъбите за този хулиганстващ агент, то в съботното утро не би било много лесно да му посегнеш в селцето, без никой да те забележи.

Преди два дни, пристигайки в Самара, бе решила да се свърже с администрацията на колонията и да се информира кога точно Сауляк ще излезе през портала. Но след това бе поразмислила малко и се бе отказала да го прави. Ако се съдеше по думите на генерал Минаев, някои се интересуваха от Павел Дмитриевич и при това, доста активно. Следователно, най-вероятно бе те да действат чрез администрацията. Така че тя — майорът от милицията Анастасия Каменская — не биваше да рискува излишно своята анонимност. Откъде би могла да бъде сигурна, че някой от служителите не е подкупен. По закона за пакостите би могла да налети точно на него.

Към осем и половина се приближи до зданието на административния корпус и приседна на една пейка. Порталът, през който трябваше да излезе Сауляк, се намираше на пет метра от нея. Настя сложи до себе си леката, но с голяма вместимост чанта, мушна ръце в джобовете си и се приготви за дълго чакане. Краката й бяха замръзнали още във влака и седейки на пейката, тя вяло размърдваше пръстите им в ботушите, за да пораздвижи кръвта си и поне малко да се стопли.

В девет и петнадесет към колонията се приближи сива волга. Шофьорът удари спирачки до самия портал, но подчинявайки се на заповедта на своя спътник, който бе огледал Настя и бе направил крива физиономия, отново включи на скорост и колата се придвижи на петнайсетина метра в посоката, в която би трябвало да тръгне току-що излезлият на свобода Сауляк.

„Първите вече цъфнаха — с удовлетворение си отбеляза Настя. — Интересно, дали и те са решили да пристигнат предварително като мен или са им съобщили точно кога ще се появи Сауляк? Ако са им съобщили, значи си имат свои хора в зоната. Ще го вземем предвид.“

Без да бърза се надигна и се приближи до самия портал. Каквото и да се случеше, трябваше първа да види Сауляк. И най-главното — трябваше нея

пък да видят тези, които се интересуваха от Павел Дмитриевич.

В девет и двадесет и пет по пътя откъм гарата се появи младеж в пухкаво кожено яке и голяма шапка от вълча кожа, който се спря на около двеста метра от сивата волга. Настя забеляза че шофьорът и неговият спътник си размениха няколко думи, след което автомобилът започна да маневрира, сякаш търсеше най-удобното място, където да се установи. Само че защо именно това положение трябваше да бъде удобно?

Момъкът с вълчата шапка постоя две-три минути, замислено гледайки криволиченето на волгата, а после се върна на шосето.

„Обсада от всички страни — помисли си Настя. — Не се шегуват хората. И срещу тази разнокожа банда — аз, малката глупачка, дори без оръжие и служебно удостоверение. Хайде, Сауляк, излизай! Не мога повече да вися тук, защото съвсем се вкочаних...“

В десет и десет чу метален звън от другата страна на порталната врата и се досети, че някой преминаваше всички етапи на заграждението. Беше права — след малко желязното крило се отмести встрани и се появи самият Павел Дмитриевич Сауляк. Позна го веднага, тъй като през последните шест дни многократно бе разглеждала снимката му. Високо чело с оплешивявания, стигащи почти до темето му, безвеждо лице със силно хлътнали бузи, тънки устни и дълъг нос с гърбица.

Погледът му я жегна.

— Ще ви се наложи да ме изслушате — каза му бързо, хващайки го под ръка. — Сивата волга пристигна за вашата душа, но аз искам да се опитам да ви защитя, макар и да не съм сигурна, че това ще ми се удаде. Хайде да седнем на пейката.

Сауляк безмълвно се подчини, а Настя извади от чантата си термос с горещо кафе и две пластмасови чаши.

— Искате ли?

Той поклати глава.

— Ваша работа. Аз ще пийна едно. Здравата измръзнах, докато ви чаках. Та, значи, Павел Дмитриевич, вас ви преследват. Не знам кой и защо иска да ви пипне, но моята задача е да ви отведа в Москва жив и невредим. За това ме наеха и за това ми платиха. Не ми е известно, що за птица сте и на кого сте притрябвал, но задачата си трябва да изпълня. Дотук ясна ли съм?