Александра Маринина: Не пречете на палача

— Ами че да я използват — сви рамене Настя. — На нас какво ни пука? Играта си е игра и нека си я играят.

— Ти нищо не разбираш — поклати плешивата си глава Колобок. — Първо, аз получих заповед от генерал Коновалов, която не мога да не изпълня. Той има оперативна информация, че се готви убийство или отвличане на човек, и ми възлага да предотвратя това престъпление. Така че, въпросът е приключен и измъкване няма. Второ, ние с теб — майор и полковник — сме хора тихи и незабележими, а те — генерали, богопомазани. На тях Сауляк също е нужен, защото сигурно и двамата се числят в някой отбор. И добре би било, ако са в един. Защото, ако са в различни, ние с теб можем да им сърбаме попарата. И така, аз те питам, момичето ми: знаеш ли какво трябва да се направи, за да бъде доведен Павел Дмитриевич Сауляк от затвора в Самарска област до столицата на нашата родина жив и невредим?

— Знам — отвърна тя. — Аз знам какво трябва да се направи. Само че не си представям съвсем точно как да се направи това.

% % %

Той беше спокоен и търпелив като изпаднал в анабиоза гущер. До изтичането на присъдата му оставаха само шест дни, но беше равнодушен към този факт, защото не можеше да реши добро ли е това или лошо. Сауляк четеше вестници редовно още от деня, в който бе попаднал в затвора, за да разбере преминала ли е опасността, но така и не разбра. Ту му се струваше, че може да излезе, че нищо вече не може да му се случи, ту изведнъж нещо ставаше във вътрешната политика и той разбираше, че е по-разумно да си стои на сянка. Тъй като нямаше в досието си нито едно нарушение на правилника и постоянно преизпълняваше трудовата си норма в шивашкия цех, той всеки момент би могъл да отиде при началника на отряда и да подаде молба за условно или условно предсрочно освобождаване. Причини за отказ нямаше и съдът навярно би удовлетворил молбата му. Но не беше сигурен, че там навън, на свобода, ще бъде в безопасност. И какво щеше да стане след шест дни? Може би трябваше да направи някоя дяволия и да си навлече допълнителна присъда? Или все пак да излезе?

Сауляк си имаше свои принципи за работа и един от тях беше никога да не повтаря един и същи номер, тъй като това можеше да доведе до разгадаване на замисъла му. Преди две години преднамерено бе извършил престъпление и се бе отправил зад решетките — там бе било безопасно и спокойно. Но ако имаше хора, които го наблюдаваха и очакваха да излезе, те веднага биха се досетили, че се бои от тях, ако няколко дни преди да му изтече присъдата направеше нещо, което да го задържи в дранголника. Това бе евтин и популярен трик. Така че, засега трябваше да си дава вид, че нищо особено не знае, че преди две години действително се е напил и е посегнал на когото не трябва, че дори и през ум не му е минавало, че го следят, и че за някого представлява интерес. Защо да не му минава през ума? Ами защото в главата му няма нищо интересно — само някакви си глупости. А ако покажеше страха си, все едно да си признае: да, момчета, аз знам много неща, при това такива, че от тях косми по ушите ви ще израстат, след това ще се изправят, а най-накрая от ужас ще наизпадат. Тогава във всеки затвор биха го спипали, пред нищо не биха се спрели, не биха пожалили пари за подкупи, за да го пипнат.

Павел се обърна на една страна. Въртеше го нещо кръстът — очевидно холециститът му се обаждаше. След минута се надигна и отпусна крака на пода. Помещението спеше или поне си даваше вид, че спи. Сауляк добре знаеше, че в тази измамна тишина би могло да се случи какво ли не...

Той нахлузи ботушите си и тръгна по прохода между койките, без да тропа, но и без особено да се старае да не вдига шум. Имаше мека, гъвкава походка и при желание би могъл да се придвижва почти безшумно.

— Накъде си се отправил, Черенок 3? — дочу шепот зад себе си. — Внимавай, да не сгазиш лука!

Павел дори не обърна глава. Знаеше, че единственият човек, който не иска той излезе от затвора, беше младичкият голобрад Коля, осъден за някаква глупава кражба като малолетен, а после преместен в затвора за възрастни, след като навършил осемнадесет години. Бе дошъл тук съвсем наскоро — преди около два месеца — и от неговото снажно, добре оформено тяло веднага се бяха заинтересували „любителите“. Сауляк, който се бе зарекъл да не влиза в никакви контакти, предвид собствената си безопасност, бе принуден да наруши обета си, защото бе съжалил момчето. Веднъж бе дочул шушукания на тема как по-хитро да „прекарат“ Коля и търпеливо бе зачакал кога мръсниците ще пристъпят към реализация на намеренията си. Не му се бе наложило да чака дълго — мераклиите най-накрая се бяха договорили за поредността си в „мероприятието“. Той нито за миг не бе изпускал момчето от погледа си и когато бе усетил, че се започва, тихо се бе приближил до вратата, зад която се бяха укрили изнасилвачите. До нея, разбира се, стояха двама пазачи, които бабаитите бяха оставили на пост, обещавайки им да се „пооблажат“ от Коля след самите тях, но те не представляваха особено препятствие за Павел. Отдавна, само месец след пристигането на Сауляк в затвора, всички вече знаеха, че не бива да си имат вземане-даване с него, ако им е скъпа кожата.