Александра Маринина: Не пречете на палача

Още един ден бе необходим на Александър Семьонович, за да реши с какви сили да се опита да опази загадъчния агент-хулиган. До трети февруари оставаха седем дни. Те не бяха чак толкова много, за да се подготви както трябва комбинацията, а на всичко отгоре тя трябваше и да се измисли...

И генерал Коновалов позвъни на човека, на когото считаше, че може напълно да се довери. Телефонира в управлението за криминално разследване на ГУВР 1в Москва на началник-отдела за борба с тежки криминални престъпления Виктор Гордеев.

% % %

Настя Каменская отдавна не бе мръзнала толкова жестоко, както през тази зима. Предишните няколко години температурата през зимните месеци се бе въртяла около нулата, времето бе било влажно и кишаво, ботушите бяха протичали, горните прозорчета в помещенията бяха стояли отворени денонощно, но тази година природата се беше опомнила и очевидно бе решила да покаже на хората какво е истинска зима.

Сутрин на Настя й бе студено да се измъкне изпод одеялото и това само й носеше допълнителни страдания, тъй като по принцип сутрешното ставане за нея бе трагично мероприятие — особено пък, ако навън още беше и тъмно.

Скачайки от леглото тя се втурваше към кухнята, запалваше газта и на четирите дюзи на печката, след което се понасяше към банята и стоеше десет-петнайсет минути под горещия душ, очаквайки организмът й да благоволи да се събуди, а кухнята да се позатопли. Всеки ден, застанала под изгарящите водни струи, тя си мислеше все за едно и също нещо: „За какво ми е всичко това? Защо трябва да се измъчвам така? Толкова ми се иска да си легна, очите ми се затварят, краката ми се подгъват, не мога да разсъждавам, вие ми се свят. Аз не мога да ставам в шест и половина, не мога, не мога!...“ И всеки ден тя излизаше от банята, приготвяше си силно кафе, наливаше си чаша леденостуден сок и след около четвърт час животът вече й се струваше напълно поносим, а доскорошните горестни самосъжаления — глупави и безсмислени. Най-трудни бяха първите минути след ставането и й бяха необходими почти нечовешки усилия на волята, за да ги преодолее, без да рухне.

Защо Анастасия Каменская бе устроена така не знаеше никой, но всички бяха привикнали с това, включително и самата тя.

Тази сутрин Настя пак стоеше под душа и спазвайки традицията, отчаяно се самосъжаляваше.

— Да ти опържа ли филийки за закуска? — дочу гласа на съпруга си.

— Няма нужда — отвърна му със страдалчески глас.

— А какво искаш? Яйца на очи?

— Не ми трябва нищо. Искам да умра.

— Ясно — подсмихна се зад вратата Алексей. — Значи пържени филийки. Стига си се глезила, в кухнята вече горещината е тропическа.

Настя спря водата и веднага почувства как добре затоплената баня започва да се изпълва с хладен въздух, нахлуващ изпод вратата. Набързо се избърса, загъна се в дългия си плътен халат и хукна към кухнята, където я очакваше спасителната топлина.

— Върви им на някои — с шеговита завист промърмори, забивайки зъби в сочната пържена филийка, покрита с топено сирене. — Не им се налага посред нощ на работа да тичат и сутрин стават с празнично настроение без сълзи и мъчения.

— Аха — кимна Алексей. — На някои им върви със съпрузите. Търпеливи, обичливи, сутрин стават, за да приготвят закуска на жените си, пазаруват им, примиряват се с тежките им характери. Защо ти имаш такъв мъж, а аз нямам такава жена?

— Ами, не можеш да си избираш — сви рамене Настя. — За тези петнайсет години, през които ме сваля, би могъл да си потърсиш нещо по-добро. Кой ти е виновен, че си се заинатил на всяка цена да се докопаш до мен. Между другото, защо си се надигнал толкова рано? Нали се канеше днес да работиш вкъщи?

— Аз и сега се каня. Съжалих те, ленивке, и станах да ти приготвя закуска.

— Благодаря ти, слънчице, оценявам жеста ти — усмихна се мило Настя. — Кога обещаха да ви изплатят заплатите?

— На нас не ни обещават, а мълчаливо не ни ги изплащат. Откакто не ни платиха за ноември, и до ден-днешен си мълчат. Какво, да не би да се очакват проблеми?

— Още не зная, но е напълно възможно. На нас също не са ни давали януарската заплата, но поне всеки ден ни обещават. Вчера с теб имахме триста хиляди на разположение. Една седмица ще изкараме с тях, но после какво ще правим?

— Не го вземай чак толкоз навътре — намръщи се Алексей. — Тази седмица имам четири хонорувани лекции, а през следващата — три. Ще се оправим някак си.

— Скъпи, но заради твоята неизплатена декемврийска заплата ние с теб изхарчихме последния ти учебник, просто го излапахме от първата до последната страница заедно с увода, заключението и корицата. Някак си неправилно живеем, нямаме стратегия как да печелим пари и как да ги харчим. Нали помниш как бяхме планирали да запазим хонорара от този учебник за годишнината от сватбата ни — да отидем някъде. Утре ние ще изядем твоите лекции, а какво ще правим вдругиден, ако и на двама ни не дадат заплати? Ще започнем да продаваме нещата, които ти ми подари?