Александра Маринина: Не пречете на палача

— Настя, този разговор, особено, когато бързаш за работа, е безсмислен, ако нямаш някакви конкретни предложения. Яж по-бързо, че ще закъснееш.

— Имам вариант и искам ти да помислиш над него. Беше ми споменал, че на последната конференция са ти направили интересно предложение...

— Настя!

Алексей рязко стана и се приближи до прозореца.

— Така или иначе, ти няма да дойдеш с мен. Разбирам, че ти е съвсем безразлично къде се намирам — редом с теб или накрай света в Канада. Ти нищо не виждаш, освен работата си, и нищо не ти е нужно, освен тази работа. Но аз не искам да се отделям от теб, скучно ми е без теб, тъгувам по

теб и ние многократно сме обсъждали този въпрос.

— Альоша, ама защо се сърдиш? Какво тогава да правим? Да пукнем от глад ли? Нито ти, нито аз сме виновни, че на „бюджетниците“ не изплащат заплати, и нищо не можем да променим. Това не по силите ни. Значи някой от нас трябва да припечели пари — друг изход нямаме. И ако ти отидеш в Канада за три месеца и си прочетеш лекциите, поне една година няма да ни пука дали ще ни дадат заплати или не.

— Няма да отида — упорито тръсна глава Алексей. — Аз и тук печеля, от глад няма да умрем.

Те не се скараха. Настя и Алексей практически никога не се караха, но горчивината от разговора си остана и Настя пристигна в службата не в най-доброто си разположение на духа.

В кабинета й беше студено и тя даже не можеше точно да определи от какво е ядосана повече — дали от хроническата си зиморничавост или от сутрешния диалог със своя съпруг. Неприятно й бе да си признае, че Алексей имаше известно право — наистина съвсем спокойно би се отнесла към факта, че той ще отсъства цели три месеца. Бе привикнала да живее сама, да не се нуждае от никого и осемте месеца семеен живот не я бяха я инжектирали със страх от раздялата със съпруга.

В десет часа трябваше да отиде при началника на отдела за сутрешна оперативка, но в десет без десет при нея се отби Коля Селуянов и й съобщи, че нямало да има оперативно съвещание.

— Че защо? — учуди се Настя. — Какво се е случило?

— Не съм в течение — сви рамене Селуянов. — Колобок 2го нямаше тази сутрин, а преди пет минути се обади по телефона, че ще пристигнел не по-рано от дванайсет.

— Е, слава Богу, че не се е разболял — усмихна се с облекчение тя. — Всички останали неприятности някак си ще ги преживеем.

Както обикновено, работа имаше, колкото си искаш. Настя звънеше по телефона на някого, нещо изясняваше, събираше справки, уточняваше сведения, чертаеше схеми, правеше си записки, мръщеше се, фучеше, пиеше кафе, непрекъснато пушеше, но надвечер почувства, че нещата започнаха да се поизбистрят в главата й. Два пъти през този ден й се наложи да прекъсне увлекателните си разследвания, защото идваха свидетели, с които трябваше да разговаря. Задачата й бе възложена от началника на отдела полковник Гордеев с прякор Колобок, затова, когато към осем вечерта отново чу гласа му по вътрешния телефон, си помисли, че в тази късна доба се е натресъл още един свидел, с когото освен нея — глупачката — няма кой друг да се заеме.

— Влизай — сухо отсече Гордеев и Настя си отбеляза, че гласът на началника й не приличаше много на благодушен.

„Интересно, кога успях да се провиня и в какво?“ — мина й през ума. Само преди два часа Виктор Андреевич бе разговарял с нея спокойно, дружелюбно, бе я нарекъл „момичето ми“ и бе я похвалил за сполучливото й решение на проблема.

Но въпреки нейното лошо предчувствие, той съвсем не изглеждаше сърдит или разстроен.

— Сядай — кимна й към едно кресло. — И се постарай да не се учудваш на нищо. Кажи ми, ти вестници поне понякога четеш ли?

— Поне понякога, да — отвърна Настя с усмивка. — Но това „понякога“ се случва извънредно рядко.

— И не, гледаш телевизия?

— Гледам, но също не много често.

— Значи не се интересуваш от политика?

— Ни в най-малка степен — увери началника си тя.

— Това е лошо. Ще се наложи да ти направим политическо ограмотяване.

— Може би не трябва, Виктор Андреевич? — жално рече Настя. — Не обичам такива неща.

— Трябва, момичето ми, иначе нищо няма да разбереш.

— Че толкова ли е сложно? — недоверчиво го погледна тя.

— За мен — не, но за разлика от теб, аз чета вестници. Значи така, Настя. Живеел едно време генерал-лейтенант Булатников, започнал работа в КГБ, престанал да работи пак там, само че наименованието на учреждението било друго. И имал си той особено доверено лице — агент. Павел Дмитриевич Сауляк. През деветдесет и трета година, наскоро след октомврийските събития, генерал-лейтенант Булатников загинал при неизяснени обстоятелства, а не след дълго Павел Сауляк се оказал подсъдим и по най-кратката процедура бил изпратен на топло.