Александра Маринина: Не пречете на палача

Сауляк кимна.

— Слушайте, Павел Дмитриевич, вие не можете ли да говорите? Или се

правите на глухоням?

— Аз ви слушам. Продължавайте — най-сетне произнесе той.

— Продължавам. Моля ви, направете няколко неща, но не като някаква голяма услуга на мен лично, а защото така ще бъде по-добре. Първо, настоявам да ми отговорите веднага: искате ли да стигнете до Москва жив или имате някакви други планове?

— Бих искал — усмихна се бледо Сауляк.

— Тогава, ето и втората ми молба: да ми вярвате и да ме слушате. Имам идея как с минимални загуби бих могла да ви доставя по предназначение, но засега не възнамерявам да ви излагам всички детайли на своя замисъл. Просто с вас ще се споразумеем така: сам вие все едно няма да стигнете, а с моя помощ имате шанс, затова не ми пречете да ви дам този шанс. Договорихме ли се?

— Не съм сигурен, но за известно време ще го приемем като аксиома.

— Добре, това ме устройва — съгласи се Настя. — Нека да бъде за известно време, а след това ще видим. И накрая трето: хайде по човешки да се запознаем. Казвам се Анастасия, може просто Настя и в интерес на общото ни дело да преминем на „ти“. Не ви протягам ръка, защото много внимателно ни гледа пътникът на волгата, а не бих искала той да разбере, че току-що сме се запознали и за нещо сме се споразумели.

— Можете да ми викате Павел. И ми налейте кафе.

— Нали помолих да си говорим на „ти“ — укорително рече тя, подавайки му чашата с гореща черна течност.

— Всяко нещо с времето си. Трябва първо да привикна. Господи, как пиете тази гадост!

Сауляк с отвращение отпи няколко глътки и се намръщи.

— Това е хубаво кафе. Странно, че не ви харесва.

— Не понасям кафето и никога не пия.

— Но нали сам ме помолихте да ви налея...

— Беше заради пътника на волгата. Ако той наистина е пристигнал за мен.

— Мисля, че да. Това лесно може да се провери. Сега ние с вас се качваме на влака и отиваме в Самара. До утре ще останем в хотела, а на сутринта ще отлетим за Екатеринбург.

— Защо? Нали се готвехте да ме доставите в Москва?

— Именно. Точно затова ще летим за Екатеринбург. Виждате ли добре пътника?

— Да.

— А шофьора?

— Също.

— Ще можете ли да ги разпознаете в друга обстановка.

— Разбира се.

— Тогава, напред към гарата. И още веднъж ви моля — хайде да преминем на „ти“.

— Не ви обещавам. Пък и не виждам необходимост от това.

— Добре. Оставяме нещата такива, каквито са. Така даже е и по-добре. Настя пъхна термоса обратно в чантата си и се надигна.

% % %

Сауляк побърза да седне в ъгъла на купето, намести се удобно на седалката и затвори очи.

— Спите ли? — предпазливо попита Настя.

— Не — отвърна той, без да вдига клепачи.

— Не желаете ли да ме попитате нещо?

— Не.

— А на моите въпроси ще отговаряте ли?

— Не.

„Върви тогава по дяволите — беззлобно си помисли тя. — Ти дори въобще не се изненада, когато те заговорих? Още от първата ми думичка разбра каква е работата. Значи е истина. Ти действително много знаеш и имаш всички основания да се страхуваш за живота си. Интересно, колко време ще успявам да баламосвам и теб, и твоите преследвачи?“

Настя отвори чантата си, извади термоса и с голямо удоволствие изпи още една чаша кафе. Много й се искаше да запуши, но се страхуваше да излезе в коридора и да остави Павел сам. Взе в ръка цигарата и запалката и колебливо започна да ги върти между пръстите си, чудейки се как е най-добре да постъпи. Като че ли никой от пътниците във вагона не представляваше опасност, но тя не познаваше този маршрут и не знаеше точно кога влакът ще спре на поредната спирка. Там всеки би могъл да се качи, пък и Сауляк би могъл да изчезне.

— Да вървим — обади се той.

Все така си седеше със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си и преметнал крак върху крак.

— Къде?

— В коридора. На вас ви се пуши и не знаете какво да ме правите.

— Благодаря — отвърна Настя, полагайки доста усилия да прикрие удивлението си.

Сауляк стана и пръв тръгна към вратата на купето. В студения коридор той се подпря на стената, пъхна ръце в джобовете си и отново затвори очи.

На Настя й се стори, че спи прав.

— Вие не пушите ли? — попита го, вдъхвайки с наслада тютюневия дим.

— Не.

— И никога не сте пушил?

— Не.

— Вижте какво, Павел Дмитриевич, нима съвсем не ви е интересно как именно възнамерявам да действам, за да ви доставя в Москва?

— Не.

— Поне обещавате ли ми, че ще ме слушате?

— Да.

Останалия път до Самара пропътуваха в мълчание. Сауляк все така си седеше със затворени очи, а Настя се взираше през прозореца и мислеше. „Хората от сивата волга ме видяха — това е добре. Те сигурно си дават сметка, че и аз съм ги видяла и запомнила — и тях и автомобила им. Това означава, че каквото и да са си наумили да направят на Павел, те би трябвало да са разбрали, че съм опасен свидетел, и се налага да ме премахнат. Но преди да ме премахнат, трябва да си изяснят коя съм. Ако изведнъж се окаже, че съм от милицията, цялата страна ще бъде вдигната на крака.“ Това всъщност беше зрънцето, върху което Настя Каменская бе базирала замисъла си. Сауляк беше в безопасност дотогава, докато преследващите го типове не разберяха коя е тази жена, която се намира редом с него, и какво въобще става.