Александра Маринина - Не пречете на палача

— Искате да кажете, че Антон Андреевич Минаев е убил Рита? — попита глухо. — Не мога да повярвам.

— Престанете, Павел. Вие отдавна повярвахте в това, което ви казах. Не се опитвайте да заровите главата си в пясъка като щраус. Но ние можем да се споразумеем.

— Да се споразумеем? С вас? За какво?

— За всичко. Вие ще дадете показания, които ще ни позволят да разговаряме с Минаев. Ще ни разкажете всичко подробно и правдиво.

— И какво ще получа в замяна?

— Ще ви дам възможност да не отговаряте за убийствата, които сте извършил лично.

— Не ви разбирам — хладно рече Сауляк. — Вие току-що с такова увлечение ми разказвахте, че нито аз, нито моите хора не сме извършвали никакви убийства. Противоречите си.

— Паша...

Тя се надигна от стола си и го погледна с жал и съчувствие. От този поглед нещо в него се преобърна.

— Паша, защо правиш това? — попита го тихо и печално. — Добре знаеш, че тези нещастници не са виновни за нищо. С тях работеше Ларкин, нали? Най-силният от цялата група и най-безмилостният. Той най-много е опръскан с кръв, затова и Минаев е избрал само него. Ларкин може най-лесно да бъде държан под юзда. Бих те разбрала, ако беше убил именно Ларкин. Но защо убиваш тези, които в действителност не са виновни за нищо.

И в този момент Сауляк разбра, че тя сякаш бе прочела мислите му. Чула ги бе. И бе готова да го пусне, ако й разкаже всичко. Може би

наистина така би било по-добре...

— Значи да смятам, че сме се споразумели? — процеди през зъби.

— Да.

— Обещавате ли?

— Да.

— Ако ви разкажа всичко, ще ме пуснете ли да си отида оттук?

— Да. Надявам се, че правилно се разбрахме един друг.

— И аз се надявам. Какво искате първо да чуете?

— Отговора на въпроса: защо го правите?

Защо го бе правил. Нима можеше да се обясни с две думи. Той бе работил много години за Булатников, но никога не му се бе случвало да види мъката на тези, чиито близки са убивани по негова поръка. Беше робот, автомат, бездушна машина. По навик се подчиняваше на заповедите и се радваше, че не му се налага да взема самостоятелни решения. И изведнъж в Уралск, където се бе оказал по стечение на случайни обстоятелства, бе включил телевизора и бе видял очите на майките и бащите, чиито деца бяха отнети по волята на Булатников. В тези очи гореше такава огромна мъка, такова изгарящо страдание, че решението му бе дошло само за един миг. Трябваше да убие всички тези, чиято смърт ще утоли неизмеримата им горест. И нямаше никакво значение, че убийците всъщност не са виновни. Нямаше значение, че вината е на тези, които са поръчали тези серии от нечовешки престъпления, и на тези, които са ги организирали — Булатников, Ларкин и лично той, Павел Сауляк. За него бе важно само едно: родителите, в чиито очи бе видял неизразимата, нечовешка болка, трябваше да узнаят, че убиецът на техните деца е наказан. Може би тогава щеше да им стане малко по-леко. Знаеше от Ларкин с кого конкретно той работи във всеки отделен случай. Винаги контролираше работата на своята група. Пътуваше с Ларкин и оглеждаше тези, които Михаил бе избрал в качеството на свои оръдия.

Именно поради тази причина правеше всичко възможно причастността на собствените му жертви към предишните убийства да не остават зад кадър. И сметките му излизаха точни. Всичко ставаше така, както го бе планирал. Само че не му олекваше на душата. Още след първото убийство бе разбрал, че това е безсмислено. Но никога не променяше решенията си. А това решение, макар и неправилно, макар жестоко и безсмислено, изпълняваше ролята на заповедта, подчинявайки се на която Павел Сауляк изграждаше своето съществувание. Щом като нямаше човек, който да управлява живота му, тогава щеше да го замени целта, на която ще служи. И му оставаше съвсем малко...

% % %

Настя се прибра вкъщи изтощена до крайност. Днешната й среща с Павел й бе коствала толкова усилия, че сега, когато всичко вече беше минало, й се искаше да плаче. Отказа се от вечерята, която грижливо бе приготвил съпругът й, и веднага се мушна в постелята, завита до брадичката и с лице към стената.

Алексей не започна да й досажда с разговори и тихо си седеше в кухнята, редейки вечния си пасианс. Само един път влезе в спалнята, колкото да й предложи чаша горещ чай. Тя измърмори нещо неразбираемо и дори не се обърна към него.

Към полунощ иззвъня телефонът. Алексей вдигна слушалката, а след това надникна през вратата.

— Настя, търси те Гордеев. Ще дойдеш ли или да му кажа, че вече спиш?