Александра Маринина: Не пречете на палача

% % %

Павел Сауляк знаеше цената не само на минутите, но и на секундите. И щом Минаев толкова прецизно бе определил времето за пристигането на бялото жигули, значи бе длъжен да бъде пунктуален. В дванадесет без пет вече напълно облечен стоеше в антрето. Откъм кухнята се носеше тиха музика, защото бе оставил радиото включено, за да чуе сигнала за точно време. След шестото изписукване той превъртя ключа и отвори входната врата.

И изведнъж нещо стана. Дори не разбра какво точно. Кой знае защо на стълбището се бяха оказали прекалено много непознати хора. Глух трясък, щракване и тихо бръмчене. Павел инстинктивно замижа и отново отвори очи. Един полуетаж по-надолу трима здравеняци държаха някакъв млад мъж, чиито ръце бяха оковани в белезници. Малко по-нагоре на стъпалата стояха още двама и единият държеше пистолет със заглушител. Още по-нагоре пък имаше други двама с видеокамери на рамо. Павел веднага се досети какъв е произходът на звуците: изстрел на пистолет със заглушител, заключване на белезниците, работещи камери. А като цяло? Какво се случваше тук?

— Павел Дмитриевич Сауляк? — обърна се към него някакъв оперативен работник. — Ние току-що задържахме човека, който се опитваше да ви застреля. Желаете ли да дадете показания сега и тук или ще дойдете с нас на „Петровка“?

„Да отида на „Петровка“? Да давам показания? Ами бялото жигули, което трябва да ме откара при Минаев?“ Павел хвърли поглед на часовника си. Ако побегнеше, може би щеше да успее да хване момента, когато колата преминава покрай аптеката. „Но кой ще ми позволи да избягам?...“

Веднага възникна вторият въпрос: „Опитали са се да ме убият? Кой?“ Впрочем въпросът до голяма степен беше риторичен. Преди месец и половина самият той бе казал, че не би се изненадал, ако половин Русия се нареди на опашка да му види сметката. Беше му любопитно как милицията бе надушила за това покушение. Очевидно момчетата от криминалната служба не дремеха. Всичко това му бе дошло съвсем ненавреме. Никак не го радваше и перспективата да посети „Петровка“, но там поне съществуваше някаква надежда да се срещне с Анастасия. Тя винаги се бе отнасяла с разбиране към него. И прекрасно знаеше, че има предостатъчно мераклии да го изпратят на онзи свят. Бе се убедила в Самара със собствените си очи. С нейна помощ можеше да направи опит да се измъкне от тази история. Точно сега нямаше в какво да го обвинят. Само да не се раздрънкаха тези, които му бяха изпратили наемния убиец, и да не изплува на повърхността онова — предишното.

— Безразлично ми е — отвърна, без дори да се старае да изглежда спокоен.

В края на краищата, нали току-що му бяха казали, че някой е искал да го

убие. Какво ти спокойствие в такава ситуация!

— Както е по-добре за вашата работа, така и постъпете. А кой е този човек?

— Казва се Виталий Сергеевич Князев. Познавате ли се с него?

Мъжете, които държаха Князев, силно го разтърсиха, заставяйки го да

вдигне глава и да даде възможност на Павел да разгледа лицето му.

— Не — сви рамене Сауляк. — Виждам го за пръв път.

Изведнъж го връхлетя ужасна слабост, краката му се подкосиха и многодневната преумора се съедини с осъзнаването на факта, че се бе разминал на косъм от смъртта. Облегна се на стената и бавно се свлече на студения мозаечен под.

% % %

Настя не помнеше кога за последен път бе нервничила толкова много, колкото сега. Готвеше се за разговор с Павел, но все не можеше да реши как да го построи. „С какво да започна? С коя карта да тръгна? Какви карта да му покажа и кои да запазя скрити?“ Мисълта й скачаше от едно нещо на друго, тя не можеше да се съсредоточи и от това започваше още повече да се ядосва и да нервничи.

Узнавайки, че Князев е задържан на местопрестъплението при опит да стреля в Сауляк, и че всички вкупом са се отправили от улица „Черепанова“ към „Петровка“, Настя бе започнала да се щура насам-натам из кабинета си, а после бе заудряла с юмрук по стената, отделяща я от стаята на Михаил Доценко. Той моментално бе щръкнал на вратата й с изплашена физиономия.

— Какво се е случило, Анастасия Павловна?

— Миша, огледайте се внимателно наоколо и махнете всички предмети, които са пригодни за недобросъвестно използване.

— Защо?! — бе се изумил Доценко.

— Защото Сауляк владее хипнозата. Ами ако изведнъж не успея да му устоя? Той ще ми нареди да му дам оръжието си и аз ще му го дам. Представяте ли си какво ще стане?

— А къде е оръжието ви?